Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Стигнах до Хикава Джинджа в Хиро, едно от десетките шинтоистки светилища, които осейват града. На площ от трийсетина квадратни метра това тържествено зелено място е едно от по-малките, но в никакъв случай най-малкото. Влязох през старата каменна порта и моментално потънах в успокоителен мрак.

Затворих очи, наведох глава напред и вдишах през носа. Вдигнах ръце пред себе си и разперих пръсти като слепец, опитващ се да определи къде се е озовал.

Беше там, точно отвъд границите на обикновеното възприятие. Чувството, че градът е жив, намотан на кълбо, напластен и пулсиращ навсякъде около мен. И че аз съм жив като част от него.

Отворих очи и вдигнах глава. Светилището бе построено върху скала и между дърветата наоколо му виждах светлините на Хиро и по-нататък на Мегуро.

Токио е толкова грамаден и може да бъде толкова жестоко безличен, че облекчението, което човек намира в неговите пръснати тук-там оазиси, е по-сладко от всяко друго място, което ми е известно. Това е тишината на светилища като Хикава, навеждаща на меланхолични размишления, които за мен винаги са имали същата мекота като екота на храмова камбанка; успокоението на малките номия , кварталните кръчми само с по две до четири места срещу бар, дълъг по-малко от половин врата — над него господства неостаряваща мама-сан, която може да бъде утешителка или олицетворение на строгостта в зависимост от нуждите на клиента й и от която човек намира повече разтуха и разбиране, отколкото от всеки психиатър; странно анонимното братство шятаии тачиноми , сергиите за бързо хранене на открито, където продават бира в големи чаши и шишчета на скара, сергии, които никнат като диви гъби в тъмни ъгълчета и в сенките на въздушните железопътни релси и смехът на чиито клиенти се носи в нощния въздух като светли петна на фона на тъмнината наоколо.

Навлязох по-дълбоко в мрака и седнах с гръб към хон-ден, симетричната постройка с керемиден покрив, в която се намираше богът на това малко светилище. Затворих очи и издишах, дълго и цялостно, после известно време се вслушвах в тишината.

Като малък ме бяха хванали да крада шоколад от един квартален магазин. Естествено, възрастните съпрузи, които държаха магазина, ме познаваха и съобщиха на родителите ми. Бях ужасен от реакцията на баща си и отричах всичко, когато ме разпита. Той не се ядоса. Кимна бавно и ми каза, че най-важното за мъжа е да признае постъпката си, че ако не го стори, може да бъде единствено страхливец. Дали го разбирах, попита ме той.

На времето не разбрах точно какво иска да ми каже. Ала думите му ме засрамиха и аз си признах. Той ме заведе в магазина, където през сълзи се извиних. В присъствието на собствениците неговият вид беше строг, почти гневен. Но когато си тръгнахме, докато аз продължавах да плача заради позора си, баща ми кратко и неловко ме притегли към себе си, после нежно постави длан на тила ми, докато вървяхме.

Никога не забравих думите му. Знам какво съм извършил и признавам всичко.

Първото ми лично убийство беше на партизанин от Виетконг край река Ксе Конг на лаоската граница. Във Виетнам „лично убийство“ се казваше, когато си убил конкретен човек с пряка стрелба и си убеден, че си го сторил сам. Тогава бях седемнайсетгодишен.

Бяха ме пратили с още двама на дозор . Групите бяха малки, успехът и оцеляването им зависеха от способността им да действат незабелязано зад вражеските линии. Затова за дозори се избираха само хора, способни да се движат абсолютно безшумно. Изпълнението на задачите изискваше призраци, не толкова убийци.

Случи се призори. Помня, че едва различавах нещо в мъглата, която се вдигаше от мократа земя, докато небето изсветляваше. Винаги съм смятал оная страна за красива. Много войници я мразеха, защото престоят там им беше омразен, обаче аз не изпитвах такива чувства.

Бяхме на операция от две нощи и нямахме връзка. Движехме се към мястото за изтегляне, когато видяхме оня тип, застанал сам на една полянка. Замръзнахме и го наблюдавахме от края на гората. Той носеше калашник, така разбрахме, че е от Виетконг. Крачеше назад-напред, озърташе се, като че ли се опитваше да се ориентира. Помня, че се запитах дали не се е откъснал от частта си. Изглеждаше малко уплашен.

Имахме указания да избягваме контакт, целта ни беше да съберем разузнавателни сведения, но видяхме, че носи голяма книга. Някакъв дневник. Можеше да се окаже ценен. Спогледахме се. Командирът на групата ми кимна.