Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Когато трафикът започна да оредява, си легнах. Сънят дойде бавно. Сънувах Рио. Струваше ми се далеч.

На другата вечер направих ПН, както обикновено, по пътя за боя. След като се уверих, че е чисто, взех такси до станция Тенозу. Оттам продължих пеш.

Тук край водата беше по-хладно. Поправяха единия тротоар и редицата от временни знаци, предупреждаващи „зен даичи“ — „Първо безопасността!“ — сковано се поклащаха на вятъра, скърцайки като побъркани камбанки. Минах по боядисания в ръждив цвят мост Хигаши Шинагава. Наоколо имаше мрежа от огромни железопътни и автомобилни надлези, чийто бетон беше потъмнял от дългогодишните дизелови изпарения и чиято грамада толкова плътно бе втъкана на фона на мрачното небе, че земята отдолу ми се струваше странно подземна. На един уличен ъгъл подминах самотен монетен автомат, чиято флуоресцентна светлина гаснеше като затихващ корабокрушенски зов за помощ.

Забелязах яхтклуба „Лейди Кристал“, навярно рекламен евфемизъм за ресторант, който случайно се намираше във водата, и завих наляво. Надясно имаше друг надлез, под който тъмнееха складове, насреща — малък паркинг, почти пуст. Зад него — поредният мрачен канал.

Намерих вратата на склада, който беше описал Мураками. От двете й страни имаше бетонни саксии, в които растяха бурени. Наляво метален знак предупреждаваше за опасност от пожар. Ръжда се ронеше по стената зад него като засъхнала кръв от свален бинт.

Огледах се наоколо. Отвъд водата се издигаха ярко осветени небостъргачи, блокове и хотели. Имената на техните собственици гордо сияеха в червен и син неон: ДЖАЛ, ДЖТБ, Даи-ичи Сийфорт. Като че ли земята около мен бе отровена и неспособна да издържи тежестта на такива сгради.

Наляво имаше пролука сред дългата редица от складове. Вмъкнах се в нея и отдясно забелязах врата, скрита от улицата навън. На равнището на очите имаше шпионка. Почуках и зачаках.

Чух дърпане на резе, после вратата се отвори. Беше Вашио.

— Подранил си.

Свих рамене. Рядко си уговарям срещи за точен час. Никой не бива да получи възможност да те фиксира във времето и пространството. В единичните случаи, когато нямам друг избор, предпочитам да се появявам рано, за да поразузная наоколо. Ако някой реши да ми устрои купон, ще отида там още преди музикантите.

Надникнах вътре. Огромно помещение, осеяно с бетонни стълбове. Мощни бели лампи висяха от високия около осем метра таван. Крушките бяха защитени зад телена мрежа. До всички стени на височина пет метра бяха струпани кашони. Два електрокара бяха паркирани до една от тях. Приличаха на играчки в сравнение е пространството наоколо. Двама чинпира в черни тениски подреждаха столове покрай стените. Иначе бяхме сами. Погледнах Вашио.

— Има ли проблем?

Той сви рамене.

— Няма значение. Хората ще започнат да идват съвсем скоро.

Влязох вътре.

— Ти ли стоиш на вратата?

Прошареният кимна с глава.

— Ако лицето ти ми е непознато, няма да влезеш.

— Кой се бие?

— Не знам. Аз само ръководя боевете, не ги организирам.

Усмихнах му се.

— Някога участвал ли си?

Той се засмя.

— Не. Вече съм стар за тия гадости. Може би щях да се включа, ако бях по-млад. Тези боеве се провеждат едва от около година, година и половина, а аз отдавна съм прехвърлил разцвета на силите си.

Замислих се за начина, по който разговаряше с Мураками, като че ли му докладваше.

— Хората в клуба — за тези боеве ли ги тренираш? — попитах го.

— Някои.

— Ами Мураками?

— Какво по-точно?

— С какво се занимава?

Той сви рамене.

— С много неща. Тренира някои от момчетата. Понякога се бие. Тогава имаме страхотна публика.

— Защо?

— Мураками винаги довършва боевете. На хората им харесва.

— Как ги „довършва“?

— Знаеш какво искам да кажа. Когато Мураками се бие, единият от противниците винаги умира. А Мураками никога не е губил.

Нямах причини да не му вярвам.

— Какво го прави толкова добър?

Вашио ме погледна.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да узнаеш.

— Вярно ли е, че се бие с кучета?

Той не отговори веднага.

— Откъде си го чул?

Свих рамене.

— Просто приказки.

Нова пауза. После:

— Не знам дали е вярно. Знам, че ходи на нелегални боеве с кучета. Самият той развъжда кучета. Тоса и американски питбули. Неговите питомци също се бият докрай. Храни ги с барут, помпа ги със стероиди. Те са бесни на света и са адски агресивни. На едно куче веднъж му натикал люто чушле в гъза. После се било като истински дявол.