Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Отново свих рамене.

— Естествено.

Мураками ме погледна с безизразни очи, като че ли зяпаше нещо зад мен.

— Боят започва точно в десет. Хората отиват малко по-рано, за да залагат. Организираме го на „Хигаши Шинагава, 5-чоме“. Срещу остров Тенозу, от другата страна на канала.

— В пристанищния квартал ли? — попитах. Районът е част от Токио, но докато живеех в града, не го посещавах често. Намира се в югоизточния край, център на месопреработвателната промишленост. Там се изливат отходните канали, има топлоцентрали и складове за търговия на едро, зареждани от огромното токийско пристанище. Предположих, че то правят там, защото нощем е пусто.

— Точно така. Адресът е на номер осемстотин двайсет и пет. Склад с йероглифа за „транспорт“, нарисуван в голям кръг на вратата. Срещу яхтклуба „Лейди Кристал“. Отдясно, когато идваш от електричката. Би трябвало лесно да го откриеш.

— Много е важно да не казваш на никого — прибави Вашио. — И без това се допускат само поканени. И не искаме да си имаме проблеми с полицията.

Мураками кимна в потвърждение, но така, като че ли думите на Вашио са нещо, което не си струва да изрича. Разбрах, че не му пука особено много кой ходи на тия боеве, стига да има бой. Прошареният, от друга страна, сигурно се занимаваше с организацията и щеше да отговаря, ако възникнат проблеми.

— Ти биеш ли се? — попитах Мураками.

Той за пръв път се усмихна. Предните му зъби бяха прекалено големи и равни и разбрах, че носи евтин мост.

— Понякога се бия. Но не и утре.

Чаках дали ще добави още нещо. Не го стори.

Набързо обмислих дали може да е инсценировка. Ако искаха да ме спипат обаче, и това място беше идеално. Нямаше нужда да ме убеждават да отида някъде другаде.

— Ще дойда — обещах аз.

Мураками продължи да ме зяпа още няколко секунди, усмихнат, с все така безизразни очи, после се отдалечи. Вашио го последва.

Дълбоко въздъхнах и погледнах часовника. Когато дългата стрелка стигна дванайсет, отново атакувах чувала, за да изхвърля излишния адреналин, дължащ се на присъствието на Мураками.

Той наистина беше страшен, нямаше съмнение. И не само заради обезобразеното му лице. Щях да го позная и без белезите. Той излъчваше същата смъртоносна аура, която бях усещал у Лудия Джейк и която ме респектираше. Външните белези най-малко от всичко показваха какъв е всъщност.

Нямах желание да се пробвам да очистя тоя тип по друг начин, освен с пушка с оптичен мерник. А това трудно може да се сбърка с естествена смърт.

По дяволите, помислих си. Рисковете са си рискове. Но това прилича на чисто самоубийство. Ако Тацу чак толкова много желаеше смъртта му, щях да му препоръчам шестчленна група с огнестрелно оръжие. Колкото и да ми се искаше да направя нещо, за да си осигуря доброжелателността на Тацу, в този случай не си заслужаваше.

Запитах се дали моят стар приятел ще ме заплаши. Съмнявах се. Но ако го стореше, просто щях да ускоря изпълнението на плановете си за Рио. Приготовленията ми не бяха окончателно приключени, обаче припрените действия не са чак толкова лошо нещо, ако си се озовал между най-вероятно самоубийствена мисия, от една страна, и натиск от Кейсацу-чо — от друга.

Все пак утре щях да отида на боя и да събера каквито сведения мога. Щях да ги предам на Тацу като утеха за своето изнизване.

Дългата стрелка подмина дванайсет. Отправих последна вихрушка от удари с лакът на чувала и се отдръпнах назад. Равнището на адреналина беше спаднало, ала все още бях напрегнат. Обикновено тренировката решава проблема. Не и този път обаче.

Намерих партньор и тренирах атаки с крак още около час. После направих разтягащи упражнения и се запътих към душа. Добре, че щеше да е скоро.

Същата вечер си направих дълга разходка из Токио. Бях неспокоен и чувствах, че имам нужда да повървя, да оставя градските течения да ме носят накъдето си искат.

Заскитах се на север от Мегуро, като се движех по задни улички и самотни алеи в тъмни паркове.

Нещо в тоя проклет град продължаваше да ме привлича, да ме съблазнява. Трябваше да замина. Исках да замина. По дяволите, правех възможното да замина. Обаче ето на, пак бях тук.

Може би е съдба.

Само че аз не вярвам в съдбата. Съдба няма. Тогава какво?