Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Коленичих и вдигнах своя КАР–15, взех виетнамеца на мушка и зачаках да спре на едно място.

Изтекоха няколко секунди. Знаех, че имам време, и исках да съм сигурен, че ще го улуча.

Той приклекна и остави автомата и книгата на земята. После се изправи, разкопча си панталона и се изпика. От залятата с урина пръст се вдигаше пара. Държах го на мушка и през цялото време си мислех, че той няма представа какво го очаква и че това е адски кофти начин да умреш.

Оставих го да свърши и да си закопчае панталона. После го застрелях, бам-бам! Видях го да пада. Обзе ме невероятно въодушевление, че съм успял! Бях спечелил! Биваше ме!

Запътихме се към него. Когато стигнахме, с изненада видях, че още е жив. Бях го улучил в гръдната кост и в гърдите му зееше хриптяща рана. Беше се строполил по гръб с разкрачени крака. Пръстта под него вече тъмнееше от кръвта му.

Помня мисълта, която се стрелна в ума ми — Господи, същият е като мен! — докато стояхме в кръг около него, без да знаем какво да направим.

Той бързо премигваше, очите му скачаха от едно лице на друго и после пак обратно. Спряха се на моето и си помислих, че е разпознал в мен своя убиец. По-късно разбрах, че обяснението е по-прозаично. Сигурно просто азиатските ми черти бяха привлекли вниманието му.

Някой свали манерката си и му я подаде. Той обаче не понечи да я вземе. Дишаше все по-бързо и плитко. В ъгълчетата на очите му бликнаха сълзи и той замърмори някакви думи с висок, напрегнат глас. Никой от нас не можа да го разбере. По-късно научих, че ранените и умиращите на бойното поле често зоват майките си. Може би той викаше своята.

Наблюдавахме го. Раната на гърдите му престана да хрипти. Спря и премигването. Главата му се отпусна върху мократа земя под странен ъгъл, като че ли се вслушваше в нещо.

Мълчаливо стояхме около него. Първоначалното ми въодушевление се беше изпарило, заменено от странно съкровена нежност и ужасна скръб, толкова внезапна и тежка, че ме накара да изпъшкам.

Същият като мен, пак си помислих. Не приличаше на лош човек. Знаех, че в някаква друга вселена ние нямаше да се опитваме да се избиваме едни други. Може би щяхме да бъдем приятели. Той нямаше да лежи мъртъв в джунглата върху напоената със собствената му кръв земя.

Единият от другарите ми се разплака. Другият стенеше: „Господи, Господи“ и не можеше да престане. Двамата повърнаха.

Аз не.

Взехме книгата. Оказа се, че съдържа доста полезни сведения за опитите на Виетконг да си осигурят влияние, като плащат на местните селски старейшини. Макар че, естествено, в крайна сметка тези неща нямаха никакво значение.

Някой в хеликоптера, който после ни взе, се засмя и ми каза, че вече не съм девствен. Никой не приказваше за това какво всъщност бяхме почувствали, нито какво се е случило, докато стояхме в безмълвен кръг и го гледахме как умира.

Когато военните преценяваха годността ми за съвместната програма на спецчастите и ЦРУ известна като Група за информационно наблюдение или ГИН, психиатърът прояви особен интерес към първите ми преживявания след убийството. Явно смяташе за важно, че не съм повърнал. Че са се разсеяли моите „асоциативни негативни емоции“. Като плюс оцени и липсата на кошмари.

По-късно научих, че съм бил отнесен към онези магически два процента от военните, които са способни да убиват многократно, без колебание, без специална психологическа подготовка, без разкаяние. Не знам дали наистина съм принадлежал към тях. На мен не ми беше толкова лесно, колкото на Лудия Джейк. Обаче така ме прецениха.

Средният човек се изненадва от това до каква степен войникът трябва да се справи с колебанието, преди да убие, и с разкаянието след това. Естествено, никой не иска от средния човек да убие непознат отблизо.

Оцелелите след такова убийство знаят, че хората притежават дълбоко вкоренено, вродено нежелание да убиват собствения си род. Смятам, че за съществуването на такова нежелание има еволюционни обяснения, това обаче всъщност не е важно. Важното е, че фундаменталната цел на основното обучение на повечето войници е да използва методи от класическата и рехабилитационната психотерапия, за да потисне нежеланието. Знам, че модерното обучение постига тази цел с безпощадна ефективност. Знам също, че обучението се справя по-добре с нежеланието, отколкото с разкаянието.

Дълго седях там и се рових в мислите си. Накрая започна да ми става студено. Върнах се в хотела, като следях за опашка, както винаги по пътя. Взех изключително гореща вана, после си облякох памучното лятно кимоно юката, което хотелът предвидливо беше оставил. Придърпах стол пред прозореца и седнах в мрака, наблюдавайки трафика по „Хибия-дори“ от двайсет етажа височина. Замислих се за Мидори. Зачудих се какво прави точно в тоя момент от другата страна на света.