Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Соре ва йоката — отвърнах. Добре. Вдясно зад него стоеше по-дребен, жилест екземпляр, тъмнокож за японец, по чиято бръсната глава беше набол черен мъх. Познах кървясалите очи — същите, които отначало ме бяха погледнали през мрежата. Макар и по-нисък от първия, той излъчваше нещо крайно и непредсказуемо.

По-дребните често са опасни. Тъй като никога не можеха да разчитат на ръста си, за да сплашват другите, те трябваше да се научат да се бият. Знам го, защото преди да се уволня от казармата, и аз бях един от тях.

До преддверието имаше правоъгълно помещение, шест на девет метра. Миришеше на стара пот. На пода беше опънато татами за джудо. Пет-шест мускулести мъжаги го използваха за различни видове рандори, жива тренировка. Носеха шорти и тениски като оня, който бе отворил вратата, а не джудоги . В ъгъла на рогозката някой се упражняваше с манекен. Главата, шията и гърдите на манекена направо бяха мумифицирани с лепенки.

На дебели вериги в друг ъгъл, закачени на голите греди на тавана, висяха два тежки чувала. Големи чували, над седемдесет кила. Колкото човек. Двама дебеловрати със ситно накъдрена коса, както бе модерно в якудза, тренираха с тях без ръкавици, с голи юмруци, с бавни, но солидни удари — плясъкът от кокалчетата на пръстите им върху кожата отекваше в затвореното пространство.

Отсъствието на бинтове върху китките и пръстите ме заинтригува. Боксьорите увиват юмруците си, за да се предпазят. Само че човек ставаше зависим от бинтовете и после не знаеше как да удари някого без тях. Даже Майк Тайсън веднъж си беше счупил ръката, удряйки друг боксьор с гол юмрук в среднощно меле. В истинския бой, ако си строшиш китката, просто губиш боя. Ако се биеш за живота си, може да изгубиш и него.

Не носеха и джудоги . Това също беше интересно, особено във влюбената в традициите Япония. Пуристите ще ви кажат, че тренирането с джудоги е по-реалистично, отколкото без екип, защото, в края на краищата, хората рядко се бият голи. Но със съвременен екип, например с тениска, често е по-скоро като да се биеш гол, отколкото като с дебелото, стегнато с колан ги . Макар и традиционно, тренирането с ги не е задължително върхът на реализма.

Налице бяха всички признаци, че тези хора са сериозни.

— Можеш да се преоблечеш в съблекалнята — осведоми ме мъжът с прошарената коса. — Загрей и после направи някои рандори. Ще видим защо Ишихара-сан е решил, че това е подходящ клуб за теб.

Кимнах и се запътих към съблекалнята, влажно помещение с мръсен сив килим. Шестте очукани метални шкафчета бяха разположени от двете страни на солидна наглед външна врата с ключалка с шифър. Облякох си памучни гащета за джудо и тениска, обаче оставих горнището в сака. Трябваше да се впиша в средата.

Върнах се в залата и направих няколко разтягания. Като че ли никой не ми обръщаше особено внимание — освен тъмнокожия, който ме наблюдаваше, докато загрявах.

След петнайсетина минути той се приближи до мен.

— Рандори! — гласът му прозвуча по-скоро предизвикателно, отколкото подканящо.

Кимнах и извърнах очи от втренчения му поглед. В ума ми нашето състезание вече течеше и предпочитах противниците ми да ме подценяват.

Последвах го в средата на рогозката, малко хрисимо, малко уплашено.

Започнахме да се обикаляме един друг, всеки търсеше пролука в защитата на другия. С периферното си зрение видях, че другите са прекъснали тренировката си и ни зяпат.

Хванах дясната му ръка със своята лява и се вмъкнах отдолу за премятане, просто и резултатно влизане от гимназиалните ми борби в Америка. Обаче той реагира бързо: спусна ръка, приклекна и отскочи в обратната посока. Веднага насочих атаката си към лявата му страна, ала той ме блокира и там. Нямаше проблем. Финтирах, опипвах отбраната му, още не му показвах на какво съм способен.

Излязох от поза за атака и започнах да се изправям. В това време видях, че хълбоците му се завъртат навътре, зърнах неясно движение вдясно от главата ми. Ляв удар. Виж ти. Стрелнах дясната си ръка в пролуката и наведох глава напред. Ударът попадна върху тила ми и ръката му моментално се изтегли.

Бързо отстъпих назад.

— Коре га рандори нанока? Бокушингу джанайка? — попитах го. Рандори ли правим, или се боксираме? Изглеждах по-обезпокоен, отколкото бях всъщност. Бях се занимавал малко с бокс. Невинаги с ръкавици.

— Тук така правим рандори — презрително отвърна той.

— Без правила ли? — престорих се на загрижен. — Не съм сигурен, че това ми харесва.