Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Затворих.

Пейджърът сигнализира на другата сутрин. Отидох в интернет кафене в Умеда, за да проверя чатрума. Съобщението на Тацу съдържаше три сведения. Първото беше адрес: „Асакуса 2-чоме“, номер четиринайсет. Второто — че мъж със специфичното описание на Мураками е бил забелязан там. И третото — че онзи тип Ишихара е бил един от собствениците на това доджо. Първата информация ми показваше къде да отида. Втората предполагаше, че си струва да го направя. Третата ми даваше идея как да вляза вътре.

Съчиних съобщение до Хари. Попитах го може ли да провери дали бившият ми партньор по бодибилдинг е водил разговори по мобифона, управлявани от най-близката кула до адреса на „Асакуса“. Въз основа на информацията на Тацу очаквах отговорът да е положителен. В такъв случай щях да се уверя, че Ишихара е ходил в доджото и там го познават. Тогава щях да използвам неговото име, за да се представя. Освен това попитах Хари дали напоследък има вести от служители на американското правителство. Пратих съобщението в чатрума, после му звъннах по пейджъра.

След час пейджърът ми завибрира. Проверих чатрума и получих съобщението му. Нямал посещения от данъчните власти, беше добавил с усмихнато личице под тая информация. И културистът бил водил разговори, насочвани от кулата до „Асакуса 2-чоме“. Започваше се.

Качих съобщение за Тацу, че ще проверя това място и ще го информирам какво съм открил. Освен това исках от него подкрепа за самоличността на Араи Кацухико, която бях използвал в клуба на Ишихара. Араи-сан трябваше да е от провинцията, което щеше да обясни отсъствието на тукашни връзки. Нямаше да е излишно да е лежал известно време в затвора, пак в провинцията, да речем за физическо насилие. Щеше да е идеално, ако имаше трудов стаж в тукашна фирма — някакъв вид физически труд, обаче не под пряк контрол на мафията. Ако някой решеше да ме провери, а бях убеден, че ако нещата се развият така, както се надявах, все някой ще го стори, щеше да открие простичката история за човек, опитващ се да остави зад гърба си проваленото си минало, дошъл в големия град, за да избяга от мъчителни спомени, и навярно, за да се опита да започне на чисто.

Хванах късен влак стрела и стигнах на гарата в Токио към полунощ. Тоя път отседнах в „Империал“ в Хибия, пак централно разположен хотел, който не притежава удобствата и стила на, да речем, „Сейю Гинза“, „Чинцано“ или „Марунучи Фор Сизънс“, обаче това се компенсира с големина, анонимност и множество входове и изходи. „Империал“ беше последният хотел, където бяхме отсядали заедно с Мидори, но аз го избрах заради безопасността, а не от сантименталност.

На другата сутрин проверих чатрума. Тацу ми бе осигурил исканата самоличност, както и номера на сейф на токийската гара, от който можех да взема съответния личен документ. Научих наизуст електронното съобщение и го изтрих.

Направих ПН, обхващаща токийската гара — оттам взех документите, които можеха да ми потрябват — и свършваща на станция Торано Мон, на перона за Гинза, най-старата линия на метрото в града. Оттам хванах влака за Асакуса. Разположена в североизточния край на столицата, тя е част от остатъците от шитамачи, центъра на стар Токио.

„Асакуса 2-чоме“ се намираше на северозапад от станцията, затова минах през Сенсоджи, храмовия комплекс на Асакуса. Влязох през Каминаримон, Портата на гърма — твърди се, че тя пази Канон, богинята на милостта, на която е посветен храмовият комплекс. Моите родители ме бяха довели тук, когато бях петгодишен, и триметровият червен хартиен фенер на портата е един от първите ми спомени. Майка ми настоя да се наредим на опашка, за да купим каминари окоти , прочутото лакомство на Асакуса, от магазина „Токивадо“, чиито бисквити са много прочути. Баща ми започна да мърмори, че трябва да чака за такава туристическа глупост, ала тя не му обърна внимание. Бисквитите ми се сториха прекрасни, хрупкави и сладки, и майка ми се смееше, докато ги похапвахме, и не преставаше да пита: Оичи, не? Оичи, не? — Не са ли вкусни? Не са ли вкусни? — докато баща ми се предаде и ги опита.

Спрях пред храма Сенсоджи и се обърнах към комплекса. Наоколо вдигаха глъчка развълнувани туристи и амбулантни търговци, зовящи потенциалните си клиенти — „Хай, ирас шиае! Хай, дозо!“ , — пищящи ученици, атакувани от легионите гълъби, превърнали храма в свой дом. Някой подрънкваше с кутия за гадаене омикуджи , пълна с монети от по сто йени, пуснати вътре с надеждата за добра вест. Тамянът от великанския пиринчен окоро се стелеше покрай мен, едновременно сладък и остър в студения въздух. Около кадилницата се трупаха групи хора, насочвайки дима към ония части от тялото си, които се надяваха да излекуват с неговите предполагаемо магически свойства. Един старец с рибарска шапка го събираше с големите си шепи върху слабините си и се заливаше от смях. Някакъв екскурзовод се опитваше да организира групова снимка, обаче вълните минувачи постоянно проваляха усилията му. Исполинската порта Хозомон безмълвно се издигаше над всичко това, мрачна, величествена, калена от десетилетията наплив на шумни туристи, отчаяни фотографи и купищата курешки по стрехите, напомнящи на восък от жертвени свещички.