Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Жалко, от моя гледна точка. Ако бяха раздавали рушвети, щеше да има и изтичане на информация, изтичане, от което щеше да се възползва Тацу.

Не се отклонявай от боевете, помислих си в опит да оформя картината. Боевете. Това не е работа за тоя тип. Той е убиец. За него това е забавление.

За какви пари ставаше дума? Колко трябва да платиш на двама мъже, за да излязат на ринга, когато всеки от тях знае, че после може да го напусне само единият?

Колко зрители се събираха? Колко плащаха те, за да гледат как двама мъже се бият до смърт? Колко залагаха? Колко печелеха организаторите?

Явно ограничаваха броя на публиката. Иначе щеше да се разчуе и полицията да се намеси.

Ентусиасти. Почитатели. Може би петдесетина души. По сто-двеста хиляди йени на човек за вход. Залагането е безплатно. Много пари се преливаха от един джоб в друг.

Отпуснах се назад на разкошния си стол, сплел пръсти на тила си и затворил очи. Победителят получава еквивалента в йени на двайсет хиляди долара. Победеният — две хиляди за усилията си, ако остане жив. Иначе двете хиляди отиват за хората, които изхвърлят трупа. Минимални режийни. Организаторите прибират осемдесет бона. Не е зле за една нощ.

Мураками обичаше да се бие. По дяволите, „Гордост“ не му стигаше. Имаше нужда от повече. И не беше заради парите. С приходите от реклами и наплива от зрители официалният шампионат плащаше много повече и на победителите, и на победените.

Не. Този тип не търсеше парите. А близостта със смъртта. Опиянението, получавано единствено от убийството на човек, който в същото време прави всичко по силите си да те убие.

Познавам това усещане. То едновременно ме привлича и отвращава. И при съвсем малко хора, повечето от които могат да живеят живота си и да бъдат верни на природата си само като най-сурови наемници, то се превръща в пристрастеност.

Тези хора живеят, за да убиват. Убийството е единственото истинско нещо за тях.

Познавах един от тях. Моя кръвен брат Лудия Джейк.

Помнех как се отпускаше Джейк след завръщане от операция. Целият зачервен, не само видимо превъзбуден, но и с ускорен метаболизъм. Човек направо можеше да види топлината, отделяна от тялото му като мараня. Това бяха единствените случаи, когато ставаше разговорлив. Разказваше как е минала операцията с кървясали очи, с устни, разтеглени в маниакална усмивка.

Показваше трофеите си. Скалпове и уши. Трофеите говореха: те са мъртви! Аз съм жив!

В Сайгон черпеше всички с бира. Плащаше на курви. Вдигаше купони. Имаше нужда от хора, които да празнуват с него. Аз съм жив! Те са мъртви и аз съм жив, мама му стара!

Наведох се напред и опрях длани в повърхността на бюрото. Отворих очи. Гуляите в баровете.

Току-що си убил и си останал жив. Искаш да празнуваш. Платили са ти в брой. Можеш да празнуваш.

Струваше ми се правдоподобно. Първите проблясъци на опознаването на този тип отдалеч, улавяне на нишките, от които се нуждаех, за да се приближа до него.

Той обичаше боевете. Бе пристрастен към опиянението. Но беше сериозен човек. Професионалист.

Сега отпред назад. Той тренираше. И не в някакво си квартално доджо заедно с любителите. Дори не и в някое от по-сериозните места като „Кодокан“, където полицаите кудока поддържаха формата си. Когато имаше нужда от нещо, той си намираше нещо по-напрегнато.

Открий мястото и ще се добереш до него.

Поразходих се край река Окава. Грамадни шлепове с отпадъци дремеха в зелената вода. Прилепи пикираха наоколо ми в преследване на насекоми. Две хлапета бяха провесили рибарските си прътове от бетонната стена с надеждата да изтеглят бог знае какво от тъмната река долу.

Стигнах до уличен телефон и набрах номера, който ми бе дал Тацу.

Той вдигна на първото иззвъняване.

— Може ли да поговорим? — попитах го.

— Да.

— Нашият човек тренира за боевете. Не в обикновено доджо.

— Предполагам, че имаш право.

— Разполагаш ли със сведения къде?

— Нищо друго, освен каквото има в плика.

— Добре. Ето какво търсим. Малко пространство. Тристатина квадратни метра, нещо такова. Не в скъп квартал, но не и в много беден. Дискретно. Без реклами. Строго определена клиентела. Организирана престъпност, рокери, мутри. Хора с досие в полицията. Агресивни. Чувал ли си за такова място?

— Не. Но знам къде да проверя.

— Колко време ти трябва?

— Един ден. Може би по-малко.

— Остави каквото откриеш в чатрума. И ме предупреди по пейджъра, когато си готов.

— Ясно.