Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Погледнах го. Питах се дали в думите му се крие заплаха. Тацу винаги си е бил потаен.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че щом аз съм те открил, Ямаото също ще успее. И не е сам в усилията си. Както знаеш, от ЦРУ също нямат търпение да те видят отново.

Той отпи от чая си.

— Ако се поставя на твое място, виждам две възможности. Едната е да останеш в Япония, но не в Токио, и да се опиташ да се върнеш към старите си навици. Това сигурно е по-лесният начин, ала не и по-безопасният.

Тацу отново надигна чашата си.

— Втората възможност е да напуснеш страната и да започнеш някъде наново. Това е по-трудният начин, обаче навярно ще ти осигури по-голяма безопасност. Проблемът и в двата случая е, че ще трябва да оставиш нещата недовършени с някои личности и организации, които ти желаят злото и имат пипала, обхващащи целия свят, а и дълга памет. И няма да имаш съюзници срещу тях.

— Не ми трябват съюзници — отвърнах, обаче отговорът прозвуча неуверено и на самия мен.

— Ако се готвиш да напуснеш Япония, можем да се разделим като приятели — рече той. — Но ако днес не мога да разчитам на твоята помощ, ще ми бъде трудно да ти помогна утре, когато може да ти потрябва моята подкрепа.

Това си беше направо директно за Тацу. Замислих се. Чудех се как да постъпя. Да зарежа всичко и да изчезна в Бразилия, въпреки че не бях приключил с приготовленията си? Може би. Обаче ми бе противна мисълта да оставя нещо недовършено, нещо, за което някой можеше да се хване и да стигне до мен. Защото, въпреки егоистичното наблягане на опасността от Ямаото и ЦРУ, оценката на Тацу не се отличаваше много от моята.

Другата възможност беше да свърша тази последна работа и да се откача от него, докато приключа приготовленията си. Това, което ми предлагаше в замяна, също не бе тривиално. Тацу имаше достъп до хора и места, които даже Хари не можеше да хакне. Щеше да е адски полезна връзка.

Поразсъждавах над тия неща още една минута. После го погледнах.

— Нещо ми подсказва, че носиш плик.

Той кимна.

— Дай ми го — протегнах ръка аз.

Занесох плика в апартамента си, за да проуча съдържанието му. Седнах на бюрото си и пръснах отгоре листовете. Подчертах отделни редове. Записах някои мисли в полетата. Някои части четях подред. Други прескачах. Опитвах се да схвана основното, същността.

Обектът се казваше Мураками Риу. Имаше внушително досие за миналото му — намерих много от нещата, които ми беше разказал Тацу, но не и за подробности от сегашния му живот, от които се нуждаех, за да се доближа до който и да е обект. Къде живееше? Къде работеше? Какви бяха навиците му, свърталищата му, обичаите му? С кого общуваше? Все празноти или прекалено неясни сведения, за да са непосредствено полезни.

Той не бе призрак, ала не бе и обикновен човек. Обикновените хора имаха адреси, месторабота, данъчни документи, регистрирани автомобили, медицински картони. Отсъствието на такива данни, каквито липсваха за Мураками, само по себе си представляваше своеобразна информация. И това ми даваше рамка, за която обаче все още нямах картина.

Е, няма значение. Ще започна от рамката.

Отсъствието на информация означаваше, че човекът е внимателен. Сериозен. Реалист. Човек, който не поема рискове, който е предпазлив в движенията си, от когото не може да се очакват много грешки.

Прелистих страниците. Даже известните му познати от средите на организираната престъпност бяха от различни фамилии. Той не подкрепяше само някои от известните гуми на якудза. Беше наемник, свързан с много светове, но не представляваше част от нито един.

Като мен.

Изглежда, че обичаше клубове без консумация. Бяха го забелязвали в няколко, обикновено скъпи, където харчеше по двайсет хиляди долара в йени на нощ.

Не като мен.

Такива прахосници се запомняха. В моя бранш предпазливостта означава да не те запомнят. Свидетелство за импулсивност? Липса на самодисциплина? Може би. И все пак в поведението нямаше система, просто се очертаваше неговото съществуване. Нямаше следа, за която да се хвана.

Обаче имаше нещо, нещо в тия периодични гуляи. Отбелязах си тази мисъл за повторно разглеждане, затворих очи и се опитах да оставя да се оформи цялостната картина.

Боевете. Това бе доста обща тема. Ала информацията на Тацу за това къде, кога и под чие покровителство се провеждат нелегалните турнири беше оскъдна.

Полицията бе спипала няколко такива сборища, винаги на различни места. Фактът, че изобщо се е случило, означаваше, че не им е било плащано да си затворят очите. А това на свой ред навеждаше на мисълта, че организаторите са искали да си купят цялостна секретност на цената на няколко случайни провала. Което показваше добра преценка и може би известна алчност.