Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Той имаше нюх за такива неща и вярвах на преценката му.

— Изненадан съм, че не си заподозрял мен в инсценирането на самоубийствата — отбелязах.

Отговорът му се забави малко.

— Може би щях. Но макар да не се преструвам, че разбирам как си вършиш работата, аз те познавам. Ти не би могъл да убиеш дете. Не и по този начин.

— Сам съм ти го казвал.

— Не говоря какво си ми казвал. Просто го знам.

Обзе ме странен страх от увереността му.

— Освен това си бил засечен от мрежата охранителни камери в Осака, което ти осигурява алиби — прибави събеседникът ми.

Повдигнах вежди.

— Твоите камери ги бива да ме проследят, обаче не и да заснемат как някой увива хора в найлон и ги хвърля от покривите, така ли?

— Както ти казах, мрежите далеч не са идеални. Нямам власт над тяхното функциониране — той ме погледна. — И не съм единственият, който има достъп до тях.

Изпих последната глътка чай и помолих сервитьорката за още малко гореща вода. Поседяхме в мълчание, докато я донесе.

Вдигнах изящната порцеланова чашка и го погледнах.

— Кажи ми нещо, Тацу.

— Какво?

— Задаваш ми въпроси, а вече знаеш отговорите.

— Разбира се.

— Тогава защо ме питаш?

Той сви рамене.

— Мисля, че човекът, с когото си имаме работа, е социопат. Способен е да убива при всякакви обстоятелства. Опитвам се да разбера как действат такива същества.

— Чрез мен ли?

Тацу утвърдително кимна.

— Веднъж ми каза, че не съм подходящ пример — гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото възнамерявах.

— Начинът ти на мислене е най-близък до неговия, поне от хората, които познавам. И това те прави най-подходящ да го уловиш.

— Какво искаш да кажеш с това „да го уловя“?

— Той е доста предпазлив. Не е лесно да го откриеш. Имам някои следи, но ще трябва да ги провериш.

Отпих от чая си и се замислих.

— Не знам, Тацу…

— Да?

— Онзи, първият, подставеното лице, добре, той беше стратегически ход. Разбирам. Но този, кучкарят, той е само убиец. Защо не преследваш Ямаото и другите важни клечки?

— Трудно е да се добереш до „важните клечки“, както се изразяваш. Имат прекалено много бодигардове, прекалено сериозна охрана, прекалено видни личности са. Ямаото направо бетонира защитата си, сигурно от страх, че може да си по петите му, и сега е не по-малко недостъпен от премиер-министъра. Но дори да можех да се добера до тези хора, в различните фракции има още много като тях, които само чакат да им заемат местата. Като зъби на акула са. Избий един и изскачат още десет реда, за да запълнят дупката. В края на краищата, не е трудно да си важна клечка. Какво ти трябва? Известна политическа проницателност. Рационалност. И алчност. Това не са особено редки качества.

Тацу отпи глътка чай.

— Този човек не е обикновен пехотинец. Той е безпощаден, способен и страшен. Необикновен индивид, чиято загуба няма да бъде лек удар за господарите му.

— Добре. Какво ми предлагаш? Като имаш предвид, че не се ангажирам.

— Не мога да ти предложа пари. Даже да имах възможност, съмнявам се, че бих могъл да се меря с Ямаото и ЦРУ, които са ти плащали преди.

Може би се опитваше да ме предизвика да се издам. Не поех топката.

— Извинявай, че съм толкова откровен, стари приятелю, обаче искаш от мен да поема невероятен риск. Дори само времето, прекарано в Токио, крие опасност за мен, наясно си с това.

Той ме погледна. После заговори с отмерен, уверен глас.

— Не е в твой стил да допускаш, че опасността от Ямаото и ЦРУ се ограничава само до Токио.

Не бях сигурен какво цели с това.

— Там опасността е най-голяма.

— Казах ти, след последната ви среща Ямаото се е почувствал принуден да живее с много по-сериозна охрана. Ограничил е политическите си изяви, вече не тренира в „Кодокан“, пътува само заобиколен от бодигардове. Научих, че тези нови ограничения не са му приятни. Всъщност, не можел да ги понася. И най-вече не можел да понася причината за тях.

— Няма нужда да ми обясняваш, че Ямаото има мотив — осведомих го аз. — Знам какво иска да ми стори. И това не е само бизнес. Почувствал се е унизен от участието ми в кражбата на оня диск. Няма да го забрави.

— Така ли? И това не ти ли пречи да спиш нощем?

— Ако допусна такива глупости да пречат на съня ми, торбичките под очите ми ще са големи колкото остров Садо. Той може да има каквито мотиви си иска. Нямам намерение да му дам възможността.

Тацу кимна.

— Убеден съм. Поне не съзнателно. Но както споменах, аз не съм единственият, който има достъп до Джукинет.