Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Запътих се на запад. Глъчката стихна, за да бъде заменена от странна потискаща тишина, надвиснала над района като дим. Изглежда, че извън туристическото оживление на Сенсоджи Асакуса тежко понасяше удара на десетилетния упадък на Япония.

Вървях и въртях глава насам-натам, проучвайки околността. Развлекателният парк „Ханаяшики“ се цупеше надясно и пустото му виенско колело безсмислено се въртеше на фона на пепелявото небе. По еспланадата отзад имаше само няколко гълъба, отдалечили се от храмовия комплекс. Пляскането на техните криле от време на време отекваше в тишината наоколо. Тук-там имаше групички бездомници, които допушваха хвърлени фасове. Един пощальон извади няколко писма от задния капак на пощенска кутия и забърза нататък, като че ли смътно се боеше, че може да се зарази от болестта, обезлюдила целия район. Собственикът на едно кафене седеше засрамено в дъното на пустото си заведение и чакаше отдавна изчезналата си клиентела. Пустееха даже игралните домове за пачинко , от чиито входове кънтеше изкуствено весела музика, странна и иронична.

Завих на ъгъла в края на улицата, която търсех. На стената се облягаше здраво сложено японско хлапе с обръсната глава, скрило очи зад слънчеви очила. Определих го като часови. И естествено, в другия край на улицата забелязах неговия близнак.

Подминах първия. След няколко крачки небрежно обърнах глава и го погледнах. Той ме наблюдаваше и говореше по радиостанция. Улицата беше тиха, а аз не приличах на пенсионерите, които живееха в квартала. Съобщението явно бе рутинно: някой идва, не знам кой е.

Продължих нататък и намерих адреса — с нищо незабележима двуетажна сграда с циментова фасада. Яката метална врата беше стара. Хоризонтално през нея минаваха три големи резета, сигурно свързани с подсилващи лостове от вътрешната страна. Резетата съобщаваха: външни лица не са добре дошли.

Озърнах се наоколо. Насреща имаше барака от синя гофрирана ламарина, паянтова, с хлътнали навътре прозорци като очи на труп. Надясно — малка обществена пералня, чиито три перални машини и три сушилни бяха подредени една срещу друга в стройни редици, като че ли оставени, за да бъдат отнесени и изхвърлени. Пожълтелите стени бяха украсени с разлепени плакати. По пода се въргаляха фасове и разсипан прах за пране. На стената висеше килнат монетен автомат, рекламиращ течен сапун по петдесет йени пакета на клиенти, които спокойно можеха да са призраци.

В тухлата с цвят на кал вдясно от вратата на сградата беше вграден малък бутон. Натиснах го и зачаках.

На равнището на главата ми се отвори процеп. През телената мрежа в мен се вторачиха две очи. Бяха малко кървясали. Те безмълвно ме наблюдаваха.

— Идвам да тренирам — казах на отсечен японски.

Изтекоха няколко секунди.

— Тук не се тренира — прозвуча отговорът.

— Имам четвърти дан по джудо. Един мой приятел ви препоръча — съобщих името на мъртвия културист.

Очите зад мрежата се присвиха. Процепът се затвори. Зачаках. Изтече минута, после още пет. Процепът пак се отвори.

— Кога ви е препоръчал този клуб Ишихара-сан? — попита притежателят на новия чифт очи.

— Преди около месец.

— Трябвало ти е доста време, докато пристигнеш.

Свих рамене.

— Не бях в града.

Очите ме пронизваха.

— Как е Ишихара-сан?

— Беше добре, когато го видях за последен път.

— И кога беше това?

— Преди около месец.

— А как се казваш?

— Араи Кацухико.

Очите не мигнаха.

— Ишихара-сан никога не е споменавал твоето име.

— А трябвало ли е?

Оня пак не мигна.

— Нашият клуб си има обичай. Ако някой член спомене клуба пред външен човек, споменава също за външния човек в клуба.

Аз също не мигнах.

— Не познавам вашите обичаи. Ишихара-сан ми каза, че това място е подходящо за мен. Може ли да тренирам тук или не?

Очите се спуснаха към спортния сак, който носех.

— Сега ли искаш да тренираш?

— Тъкмо затова съм тук.

Процепът се затвори. След миг вратата се открехна.

Вътре имаше малко преддверие. Панелна конструкция. Олющена сива боя. Притежателят на очите ме измери с поглед. Не изглеждаше впечатлен. Винаги е така.

— Можеш да тренираш — рече той. Беше бос, носеше шорти и тениска. Дадох му метър и осемдесет. И осемдесет кила. Бая якичък. Прошарена, късо подстригана коса, възраст — шейсетина години. Бе подминал разцвета на силите си, ала продължаваше да е корав наглед, без никакво позиране, без глупости.