Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Щом не ти харесва, недей тренира тук, джудояро — каза мъжът и чух нечий смях.

Огледах се наоколо, сякаш неуверено, обаче всъщност просто рутинно проверявах обстановката. Адреналинът води до тунелно виждане. Опитът и стремежът за оцеляване го компенсират. Лицата около татамито излъчваха развеселеност, не опасност.

— Не съм свиквал с такова нещо — заявих.

— Тогава се махай от татамито, по дяволите — изсумтя той.

Пак се огледах. Не ми приличаше на инсценировка. Ако беше, нямаше да танцуват с мен един по един.

— Добре — намръщих се, като се преструвах на слабак, който се опитва да си придаде суров вид. Играех ролята на жертва на идиотска гордост. — Ще го направим по твоя начин.

Отново се отдалечихме един от друг. Отбелязах си неговите финтове. Обичаше да повежда с десен крак. Интервалите му бяха равномерни — слабост, която навярно винаги беше компенсирал с бързина.

Обичаше ниски удари с крак. Предно забиване с десен крак, махово движение с ляв крак, връщане към защитна поза. Получих два такива ритника в дясното си бедро. Заболя ме. Нямаше значение.

Десният му крак пак се стрелна напред. Когато беше на няколко милиметра над татамито и той насочваше цялото си внимание към забиването му в мен. Аз се спуснах право напред, с дясната си ръка го хванах като с кука за тила и лявата ми длан се вмъкна зад десния му глезен. Използвах тила му за опора, повлякох главата му надолу и наруших равновесието му. Блъснах се в него, насочил лакътя си напред към гърдите му. Глезенът му беше блокиран и тялото му нямаше накъде другаде да отиде, освен назад върху татамито.

Задържах глезена му, докато падаше, дръпнах го нагоре и го завъртях по часовниковата стрелка, за да съм с лице в същата посока като него. Яхнах крака му и натиснах глезена му пред себе си. С плавно движение го опрях в десния си бицепс, хванах с лявата си ръка пръстите на крака му и натиснах в противоположни посоки. Глезенът му се строши с рязко изхрущяване, като удар на чук по твърдо дърво. Освободено от костта, ходилото му грозно се килна надясно. Сухожилията се разкъсаха.

Той нададе остър крясък и се опита да ме ритне с другия си крак. Ритникът обаче беше немощен. Нервната му система бе претоварена от болката.

Изправих се и се обърнах да го погледна. Лицето му беше позеленяло като пред повръщане и покрито с мазна пот. Стискаше коляното на счупения си крак и се блещеше към увисналото ходило. Пое си дъх, после още веднъж по-дълбоко и нададе протяжен стон.

Травмите в глезена болят. Знам. Виждал съм ходила, откъснати от противопехотни мини.

Той отново си пое дъх и пак изкрещя. Ако бяхме сами, щях да му строша врата само за да го принудя да млъкне. Огледах се наоколо. Питах се дали ще си имам проблеми с някой от неговите другари.

— Ой — извика един от тях, висок, дългоног тип с физика на Адонис и изрусена, късо подстригана коса, и понечи да се приближи към мен. Ей!

Мъжът с прошарената коса му пресече пътя.

— Ии кара, ии кара — отблъсна назад Адонис. Стига.

Адонис отстъпи, но продължи да ме пронизва с враждебен поглед.

Прошареният се приближи до мен. Лицето му имаше някак весело изражение, но не беше точно усмивка.

— Другия път се владей малко повече, когато прилагаш тая хватка — каза ми делово.

Тъмнокожият се гърчеше. Адонис и други двама му се притекоха на помощ. Свих рамене.

— Щях, но той настоя да играем без правила.

— Вярно е. И сигурно ще е последният, който ще ти предложи такова нещо.

Погледнах го.

— Клубът ми харесва. Изглеждате ми сериозни.

— Такива сме.

— Може ли да тренирам тук?

— Между четири и осем всеки следобед. Повечето сутрини също можеш да идваш от осем до обяд. Има такси, обаче ще поговорим за това друг път.

— Ти ли си управителят?

Мъжът се усмихна.

— Нещо такова.

— Аз съм Араи — представих се с лек поклон.

Някой донесе носилка. Тъмнокожият скърцаше със зъби и хленчеше.

— Урусеи на! Гаман широ! — смъмри го някой. Млъкни! Изтърпи болката!

— Вашио — отвърна на поклона прошареният. — И между другото, знаеш ли, че Ишихара-сан неотдавна е починал?

Погледнах го.

— Не, нямах представа.

Той кимна с глава.

— Злополука в неговия фитнес клуб.

— Съжалявам. Още ли е отворен клубът му?

— Сега го ръководят едни негови сътрудници.

— Добре. Макар да имам чувството, че отсега нататък така или иначе ще прекарвам тук повече време.

Той се ухили.

— Йорошику. — С нетърпение го очаквам.