Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

На съседната маса седеше японец, заобиколен от три раболепни момичета. Беше младолик, с блестящи бели зъби и черна коса, отметната нагоре от загоряло лице без недостатъци. Но когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че всичко е фалшиво. Косата бе боядисана, загарът се дължеше на солариум, лицето явно беше продукт на козметика и пластична хирургия, зъбите бяха порцеланови коронки. Химикалите и ножът, даже свитата от привлекателни млади жени с платени усмивки, те бяха тухлите, с които издигаше нестабилната стена на отказа да приеме неизбежното унижение на старостта и смъртта.

Техноритъмът заглъхна и тъмнокосото момиче бавно описа спирала надолу до пода, стиснало пилона с бедра, изпънало гръб и отметнало глава назад. Блондинката също приключваше, макар и не толкова изискано. Публиката заръкопляска.

Сервитьорката донесе моя спрингбанк, искрящ кехлибар в кристална чаша. Поднесох я към носа си, затворих очи за миг и вдишах чист, подсладен морски въздух. Отпих глътка. Солена вода, да, но и загатване за плод. Усмихнах се. Биваше си го за двайсет и пет годишно уиски.

Отпих още една глътка и се огледах наоколо. Не забелязах признаци за опасност. Това заведение може да е нормално, помислих си. Несъмнено беше свързано с организираната престъпност, но това бе нормално за мизу шобай не само в Япония, но и в целия свят. Може пък Хари просто да бе извадил късмет. Може би.

След няколко минути тъмнокосото момиче се появи иззад сцената, спусна се по стъпалата и се запъти към моята маса.

Носеше черна официална рокля с разголени рамене. На лявата й китка искреше тънка диамантена гривна. Подарък от обожател, помислих си. Предположих, че има много такива.

— Може ли да седна при вас? — попита момичето. В японския й долових слаб и някак топъл акцент, може би испански или португалски.

— Заповядайте — отговорих на английски, изправих се и издърпах стола назад. — Да говорим на английски, съгласна ли сте?

— Разбира се. Просто си помислих… американец ли сте?

Кимнах.

— Родителите ми са японци, обаче израснах в Америка. По-лесно ми е на английски.

Плъзнах стола зад нея. Официалната рокля се спусна от двете страни на седалката. В цепките лъщеше гладка кожа. Седнах до нея.

— Хареса ми как танцувате.

Знаех, че хиляди пъти е чувала тия думи и усмивката й го потвърди. Усмивката й сякаш казваше: естествено, че ти е харесало.

Е, добре. Исках да почувства властта си, да свали защитата си. Щяхме да изпием по някоя и друга чаша, да се поотпуснем, да се поопознаем, преди да започна да опипвам за нещата, които всъщност ме интересуваха.

— Какво ви води в Токио? — попита тя.

— Бизнес. Счетоводител съм. Веднъж годишно трябва да идвам в Япония заради някои тукашни клиенти на фирмата — подходяща версия за прикритие. Никой никога не задава изясняващи въпроси, когато му кажеш, че си счетоводител. Страх ги е, че може да отговориш.

— Между другото, казвам се Джон — прибавих.

Момичето ми подаде ръка.

— Наоми.

Пръстите й потънаха в дланта ми, но стискаха здраво. Опитах се да преценя възрастта й. Около трийсет. Изглеждаше млада, но роклята и обноските й бяха изискани.

— Какво да ти поръчам за пиене, Наоми?

— Ти какво пиеш?

— Нещо специално, ако обичаш малцово уиски.

— Обожавам малцовото уиски. Особено старото уиски от Айлей. Казват, че възрастта гаси огъня, но оставя топлината. Това ми харесва.

Бива си те, помислих си, като я наблюдавах. Устата й бе красива: пълни устни, розови венци, които почти сияеха, равни бели зъби. Очите й бяха зелени. Ситна мрежа от лунички покриваше носа й, едва забележими на карамеления фон на кожата й.

— Това, което пия, не е от Айлей, но има известен островен характер — отвърнах аз. — Дим и торф. „Спрингбанк“.

Тя вдигна вежди.

— От двайсет и пет годишния ли?

— Знаеш менюто — кимнах. — Искаш ли?

— След като цяла вечер съм пила разреден „Сънтори“ ли? С удоволствие.

Естествено, че щеше да й достави удоволствие. Хонорарът й включваше процент от сметката на клиентите. Няколко чаши по десет хиляди йени и можеше да се оттегли за тази вечер.

Поръчах още един спрингбанк. Тя започна да ме разпитва: откъде знам толкова много за малцовото уиски, къде живея в Щатите, колко пъти съм бил в Токио. Чувстваше се добре в ролята си и аз я оставих да я играе.

Когато чашите ни останаха празни, попитах я дали иска друго уиски.

Наоми се усмихна.

— Мислиш си за талискъра.

— Знаеш ли, че имаш телепатични способности?