Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Снежно дете, наистина. В красотата на това момиче имаше нещо студено, дори пресметливо. Нещо не беше наред, само че как можех да го кажа на Хари, по дяволите? Представих си как бих подел такъв разговор. „Хари, отидох в «Дамаск Роуз» да проверя дали си ми казал истината. Повярвай ми, приятелю, това момиче изобщо не е от нашата черга. Пък и ми направи лошо впечатление. Беж да те няма.“

Знаех как вижда нещата в момента: тя беше най-хубавото нещо, което му се е случвало, и всеки, който представляваше опасност за това приятно усещане, щеше да бъде опроверган или пренебрегнат. Приятелските предупреждения бяха излишни. Или още по-лошо.

Явно нямаше да изкопча повече нищо от Наоми. Щях да се поразровя малко, когато се върнех в Осака. Хари ми беше приятел и поне това му дължах. Проблемът всъщност не бе да узная какво е намислило това момиче. А да накарам Хари да го осъзнае.

— Искаш ли да я гледаш? — попита Наоми.

Поклатих глава.

— Извинявай. Бях се замислил за друго.

Поговорихме още малко за Бразилия. Тя ми разказа за етническото и културното разнообразие в страната, смесица от европейци, индианци, японци и западноафриканци, за нейната атмосфера на изобилие, за музиката и спорта, за изумителното богатство и крайната бедност и най-вече за нейната красота, за хилядите километри разкошни брегове, безкрайните пампаси на юга, неизследваната зелена долина на Амазонка. Вече знаех доста за тия неща, но ми бе приятно да я слушам и да я гледам, докато говори.

Замислих се какво каза за Юкико: да речем, че тя обича да прави неща, които не са ми по вкуса.

Това означаваше само, че Юкико е в играта по-отдавна. Невинността е крехко нещо.

Можех да й поискам телефона. Можех да й кажа, че ще удължа престоя си, нещо от този род. Тя беше много млада, но ми харесваше как ме кара да се чувствам. Пораждаше у мен объркваща смесица от емоции: близост, дължаща се на общи преживявания поради смесена кръв и загуба на родител в детството, бащинско желание да я предпазя от грешките, които щеше да допусне, тъжен сексуален копнеж, мъка по Мидори.

Ставаше късно.

— Ще ми простиш ли, ако прескоча танца по поръчка? — попитах.

Тя се усмихна.

— Няма нищо.

Изправих се. Наоми ме последва.

— Чакай — спря ме и извади химикалка. — Дай ми ръка.

Протегнах лявата си длан. Момичето я хвана и започна да пише. Пишеше бавно. Пръстите й бяха топли.

— Това е личният ми имейл адрес. Не го давам на клиенти, затова те моля да не го разпространяваш. Обади ми се следващия път, когато имаш път към Салвадор. Ще ти посоча най-хубавите места, които да посетиш — тя се усмихна. — И нямам нищо против да ми се обадиш пак, когато дойдеш в Токио.

Усмихнах се и аз, вторачен в зелените й очи. Усмивката ми се стори странно тъжна. Наоми може би не забеляза.

— Човек никога не знае — отвърнах.

Платих сметката на изхода, в брой, както винаги. Взех визитката на заведението и се качих по стълбището, без да се озърна назад.

Среднощният въздух на Ногизака беше хладен и малко влажен. Светлината на уличните лампи падаше на бледожълти кръгове. Асфалтът бе мокър от градската роса. Токио спеше наоколо, без да сънува. Безразличен.

Сбогом на всичко това, помислих си и закрачих към хотела.

Веднага си легнах, обаче не успях да заспя. Все си мислех за Хари, за Хари и Юкико. Усещах, че нещо не е наред. Какво можеше да иска от човек като Хари това момиче или онзи, за когото работеше то?

Предполагах, че Хари може да си е създал враг със своите хакерски трикове. Но дори да беше така, беше адски трудно да го разкрият. И какъв смисъл имаше да му пробутват момичето?

Хари ми бе казал, че вечерта, когато се беше запознал с Юкико, шефът му го завел в „Дамаск Роуз“ да „празнуват“. Ако му я бяха пробутали, шефът му също трябваше да е съучастник. Поблъсках си главата над тоя въпрос.

Помислих си дали да не отида при него. Можех да науча името и адреса му, да го причакам някоя сутрин на път за работа.

Съблазнително, ала дори да се сдобиех със сведенията, които исках, това щеше да създаде проблеми на Хари, може би сериозни. Не ставаше.

Добре, да опитаме нещо друго. Може някой да се интересуваше от Хари само във връзка с мен.

Обаче никой не знае за Хари, помислих си. Даже Тацу.

Мидори знаеше, естествено. Знаеше къде живее. Беше му пратила писмо.

Не, не го виждам.

Станах и започнах да се разхождам из стаята. Мидори имаше връзки в света на развлеченията. Дали ги бе използвала, за да накара някой да се сближи с Хари като начин да ме открие?