Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Не ми се щеше да види колко искам да го задържа. Рязко кимнах и го прибрах във вътрешния джоб на блейзера си.

Дадох знак на бармана, че е време за поредния лагавулин.

— Отговори ли й? — попитах.

— Да. Писах й, че съм чул за гибелта ти, но нямам никакви други сведения.

— Тя обади ли ти се после?

— Само да ми благодари. Молеше да й съобщя, ако науча нещо. Тя щяла да стори същото.

— Това ли е всичко?

— Да.

Зачудих се дали е повярвала. Ако не беше благодарила на Хари за отговора, щях да допусна, че не е повярвала, защото тя бе изискана и нямаше да е в стила й да отговори в такъв случай. Благодарността обаче можеше да е автоматична или дори да е била изразена заради възникналите подозрения. А можеше и двулично да е целяла да накара Хари да си мисли, че отговорът му я задоволява.

Това са глупости, обади се някакъв глас в ума ми. Тя не е такава.

После горчива усмивка: не е като теб, искаш да кажеш.

У Мидори нямаше нищо двулично и при тая мисъл сърцето ми се сви. Средата, в която толкова отдавна живеех, ме бе подготвила да допускам най-лошото. Добре, че поне от време на време се сещах да се възпротивя на автоматичната си реакция.

Както и да е. Около диска и моето изчезване имаше твърде много странни обстоятелства, Мидори беше прекалено интелигентна, за да не ги забележи. През последната година дълго бях разсъждавал по въпроса и знаех как би трябвало тя да вижда нещата.

След случилото се между нас се бяха зародили съмнения. И не съществуваше нищо, което да ги разсее. В края на краищата, съдържанието на диска така и не бе станало публично достояние, сигурно си мислеше тя. Това бе решение на Тацу, не мое, обаче нямаше откъде Мидори да го знае. Тя бе видяла само, че последното желание на баща й не е изпълнено, че смъртта му в крайна сметка се е оказала безсмислена. Без съмнение се питаше как съм разбрал, че дискът е в Шибуя, премисляше предишните ми обяснения и ги намираше незадоволителни. Това би трябвало да я наведе на мисълта за момента на моята поява, толкова скоро след смъртта на баща й.

И всичко това сочеше, че съм от някаква тайна организация, въпреки че така и не беше разбрала точно коя. ЦРУ? Някоя японска политическа фракция? Какъвто и да бе верният отговор, организацията разполагаше с възможностите да инсценира смъртта на един човек.

Да, знаех, че при всички тези неясноти и тъй като бях лишен от възможността да я уверя, че случилото се между нас е истинско, накрая тя щеше да стигне до извода, че са я използвали. На нейно място аз така щях да видя нещата. Може би той просто се е възползвал от секса, щеше да си помисли Мидори. Естествено, защо не, спокойно може да се позабавлявам, докато се опитвам чрез нея да се добера до диска. И после просто ще изчезна, след като съм я измамил и подвел да ми помогне. Нямаше да й се иска да повярва във всичко това, но нямаше да е в състояние да се отърси от съмненията. Нямаше да иска да повярва и че наистина може по някакъв начин да съм замесен в смъртта на баща й, но щеше да е неспособна да се избави и от това подозрение.

— Добре ли съм се справил? — попита Хари.

Свих рамене.

— По възможно най-добрия начин. Обаче тя все пак не е повярвала.

— Смяташ ли, че ще се откаже?

Винаги стигах до този въпрос. Не бях успял да му отговоря.

— Не знам — признах.

Имаше и още нещо, с което не бях наясно, нещо, което нямаше да споделя с Хари. Не знаех дали искам тя да се откаже.

Какво му бях казал преди малко? Не можеш да живееш с единия крак на светло, а с другия — на тъмно. Трябваше да послушам собствения си съвет, по дяволите.

Изпратих Хари към един. Метрото вече беше затворено, затова хвана такси. Каза ми, че се прибира да чака Юкико. Опитах се да си представя, че красиво момиче от клуб без консумация, което печели по хиляда долара в йени на нощ от бакшиши в едно от най-луксозните заведения на Токио и което има възможност да избира за любовници богати бизнесмени и политици, може да бърза след работа, за да се прибере вкъщи при Хари. Просто не бях в състояние. Не бъди толкова циничен, казах си. Обаче инстинктивно не го вярвах, а съм се научил да се доверявам на инстинкта си.

Ако беше променил намерението си да се прибере вкъщи и вместо това бе отишъл в „Дамаск Роуз“, Хари щеше да разбере, че го проверявам. Вероятно нямаше да се изненада, обаче нямаше и да му хареса.

Беше почти невероятно Хари да се отбие там, след като Юкико и без това трябваше да отиде у тях само след няколко часа. Струваше си да поема риска.