Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Засмях се. Обожавам, когато Хари проявява чувство за хумор.

— Добре, та значи шефът ти те води в „Дамаск Роуз“ и…

— Е, пи много и започна да разправя на всички, че съм компютърен гений. Едно от момичетата ме попита как да конфигурира защитната си стена, защото тъкмо си купило нов компютър.

— Хубавичка ли беше?

Той стана червен като рак.

— Да, струва ми се. Компютърът й бил „Макинтош“, затова веднага си паднах по нея.

Вдигнах вежди.

— Не знаех, че един компютър може да стане причина за любов от пръв поглед.

— Е, отговорих на въпросите й — не ми обърна внимание Хари. — Накрая тя ме попита дали ще й дам домашния си номер, в случай че се наложи да ме пита още нещо.

Засмях се.

— Слава Богу, че просто не ти е дала своя номер. Иначе щеше да умре от старост, докато те чака да й се обадиш.

Той се усмихна. Съзнаваше, че едва ли би се престрашил.

— Та тя ти се е обадила и…

— И отидох у тях да конфигурирам цялата й система.

— Наистина ли „конфигурира цялата й система“? — ококорих се в престорена изненада.

Хари сведе очи, обаче го видях да се подсмихва.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Нали няма да… пробиеш нейната сигурност? — не успях да устоя на изкушението.

— Не, с нея няма да го направя. Тя е готина.

Божичко, толкова беше лапнал по нея, че даже не забеляза елементарната двусмислица.

— Проклет да съм — повторих. — Радвам се за теб, Хари.

Той ме погледна и видя, че съм искрен.

— Благодаря.

Вдигнах чашата към носа си, дълбоко вдишах, задържах дъха си за миг и издишах.

— Заради нея ли си на такъв странен режим? — попитах.

— Ами, клубът е отворен до три през нощта и тя работи всеки ден. Докато се прибере вкъщи…

— Схващам картинката — въпреки че всъщност ми беше малко трудно да си представя Хари във връзка, в която няма кабел и мишка. Той бе адски стеснителен и социално недоразвит, не поддържаше контакти, освен с мен и всекидневната си работа, която във всеки случай държеше на една ръка разстояние. И тъкмо тези му особености го правеха полезен за мен.

Опитах се да си го представя със стилно момиче от клуб без консумация, но не успях. Не ми изглеждаше естествено.

Не бъди гадняр, казах си. Не завиждай на Хари само защото в твоя живот няма място за друг.

— Как се казва? — попитах.

Той се усмихна.

— Юкико.

Юкико значи „снежно дете“.

— Хубаво име.

Хари кимна с малко глуповато изражение.

— И мен ми харесва.

— Какво знае за теб? — отпих глътка лагавулин. Зададох въпроса невинно, но всъщност бях загрижен, че в делириума на своята — както подозирах — първа любов, Хари се е държал прекалено открито с това момиче.

— Ами, знае за консултантската работа, естествено. Но не и за… хобитата ми.

За изключителната му пристрастеност към хакерството, искаше да каже. Това хоби можеше да го прати в затвора, ако властите го надушеха. Или под земята, ако се усетеше някой друг.

— Такова нещо трудно се пази в тайна — продължих да го изпитвам.

— Не виждам защо трябва да става въпрос за такива неща — вторачи се в мен Хари.

Иззад една завеса се появи сервитьорка и остави поръчката му на бара пред него. Той й благодари с изпълнилата го отскоро искрена признателност към този новооткрит прекрасен разред същества — жени, работещи в ресторанти и барове . Усмихнах се.

В известен смисъл разбирах, че ако заживее като обикновен човек, Хари няма да ми е толкова полезен и дори вероятно ще стане опасен за мен. Все по-голямата му отвореност към широкия свят можеше да стане прозорец за някой мой враг към иначе потайното ми съществуване. Естествено, ако някой свържеше Хари с мен, можеше да тръгне и след него. И знаех, че въпреки всички неща, на които се бях опитал да го науча през годините, той не е способен да се защитава.

— Тя първото ти гадже ли е? — внимателно попитах.

— Нали ти казах, че неми е точно гадже — заобиколи въпроса той.

— Щом е привлякла достатъчно вниманието ти, за да те държи в леглото до залез-слънце, спокойно мога да използвам тази дума като синоним.

Хванат натясно, Хари ме погледна.

— Е? — настоях.

Той извърна очи.

— Предполагам.

Не исках да го засрамвам.

— Хари, питам те, защото, когато си млад, понякога си мислиш, че можеш да имаш и двете неща. Ако просто се забавляваш, няма нужда дай казваш нищо. Дори е по-умно да не й казваш нищо. Но ако връзката се задълбочи, ще трябва хубавичко да си помислиш — за това колко близки искаш да бъдете с нея, колко са важни хобитата ти. Защото е невъзможно да живееш с единия крак на светло, а с другия — на тъмно. Повярвай ми. Не е възможно. Поне не за дълго.