Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Как работи?

Лицето му отново грейна.

— Широкообхватна система, която регистрира излъчвателите, действащи на честота от петдесет мегахерца до три гигахерца. Освен това има вътрешна антена, която улавя хоризонталната вибрационна честота, излъчвана от видеокамерите. Оптимизирал съм системата за ПАЛ, най-вероятния стандарт, който можеш да срещнеш, обаче ако искаш, ще го променя на Ен Ти Ес Си или СЕКАМ. Приемателят не го бива, понеже е миниатюрен, затова няма да можеш да определяш къде е подслушвателят или камерата, а само, че има такива. И големите кабелни монитори, които понякога виждаш на гарите и в парковете, обикновено ще са извън обхвата ти.

Жалко за кабелните монитори. Ако имах надежден портативен детектор за тях, щях да си взема обратно личния живот от Тацу и неговите хора.

— Има ли шанс да усъвършенстваш приемателя? — попитах.

Лицето му придоби малко оскърбено изражение и разбрах, че е трябвало да го похваля, преди да му задам този въпрос.

— Не и при толкова малки размери. Трябва ти нещо с много по-голяма антена.

Уф, добре де. Въпреки ограниченията си устройството щеше да ми върши работа. Претеглих го на длан. Бях запознат с подобни по функция модели за обща употреба, обаче не бях виждал толкова малък. Внушително постижение.

— Батерията презарежда ли се?

— Разбира се. Литиевойонна. Също като на мобифон — Хари бръкна в джоба на якето си и извади обикновено зарядно устройство за мобифон. — Изхабих я, докато тествах уреда, затова ще трябва да я заредиш, когато се прибереш вкъщи. И не забравяй да я зареждаш всеки ден. Няма индикатор за изчерпана мощност. Не съм се старал да изглежда красиво.

Взех зарядното и го оставих на масата. После прибрах в портфейла си устройството. Пасваше идеално. Щях да го проуча в хотела, естествено, за да се уверя, че наистина е детектор за подслушватели, а не някакъв подслушвател. Не че нямах доверие на Хари. Просто обичах да съм сигурен за тия неща.

Върнах портфейла в джоба си и одобрително кимнах.

— Браво. Благодаря ти.

Хари се усмихна.

— Знам, че те гони параноя, затова реших, че ти трябва или такова нещо, или доживотно снабдяване с валиум.

Засмях се.

— Я ми кажи какъв е този твой вампирски режим?

— Е, нали знаеш, просто начин на живот — извърна очи Хари.

Начин на живот ли? Доколкото знаех, Хари нямаше начин на живот. В моето въображение той вечно висеше в апартамента си, проправяше си път из разни далечни мрежи, отваряше задни вратички за бъдеща употреба и безопасно контактуваше със света от компютърния си екран.

Забелязах, че се е изчервил. Божичко, малкият беше адски прозрачен.

— Хари, остава да ми кажеш, че си имаш гадже.

Той се изчерви още по-силно и аз се засмях.

— Проклет да съм. Браво.

Хари ме погледна, за да провери дали не го поднасям.

— Тя не ми е точно гадже.

— Е, класификацията няма значение. Как се запозна с нея?

— Служебно.

Вдигнах чашата си.

— Ще ми разкажеш ли подробности, или ще се наложи насила да ти влея две-три от това, за да си развържеш езика?

Той направи преувеличено отвратена физиономия.

— Едни клиенти на фирмата, голяма търговска къща, останаха доволни от моята работа по охранителните им системи.

— Сигурно не са знаели за задните вратички, които междувременно си оставил.

Хари се усмихна.

— Никога не знаят.

— Та значи клиентите са доволни и…

— И шефът ми ме заведе да го отпразнуваме в клуб без консумация.

Повечето западняци трудно разбират смисъла на японските „клубове без консумация“, където плащаш на жените само за разговор. Западът приема идеята, че сексът може да бъде превърнат в стока, обаче се бунтува срещу мисълта, че могат да се продават и други форми на човешки взаимоотношения. Защото момичетата в клубовете без консумация не са проститутки, въпреки че, подобно на гейшите, от които произлизат, могат след работно време и след съответното ухажване да установят връзка с клиент. Посетителите на такива заведения плащат за простичкото удоволствие от компанията на момичетата и за техните умения да заглаждат острите ръбове на деловите срещи, както и за надеждата, че впоследствие може да се стигне до нещо повече. Ако търсеха обикновен секс, клиентите можеха да си го купят много по-евтино другаде.

— Кой клуб? — попитах.

— „Дамаск Роуз“.

— Не съм го чувал.

— Не го рекламират.

— Звучи стилно.

— Така е. Наистина е доста изискано място. В Ногизака, на „Гайенхигаши-дори“. Сигурно теб изобщо няма да те пуснат да влезеш там.