Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Обадих се на Хари от обществен телефон на „Аояма-дори“.

— От сигурен телефон ли се обаждаш? — позна гласа ми той.

— Сравнително сигурен. Обществен телефон. Мястото не е оживено — последното имаше значение, защото властите следят някои обществени телефони — близо до посолства и полицейски участъци например, както и във фоайета на скъпи хотели, откъдето някой случайно минаващ мързеливец може да проведе „личните“ си разговори.

— Още си в Токио — отбеляза Хари. — Обаждаш се от уличен телефон в Минами-Аояма.

— Откъде знаеш?

— Включил съм някои уреди, за да виждам номера и мястото, откъдето ми се обаждат. В Щатите използват такива в полицията. Невъзможно е да ги блокираш.

Такъв си е Хари, помислих си с топлота. Въпреки дрехите му на компютърен маниак, въпреки че по душа си оставаше голямо хлапе, за когото хакерството бе просто видеоигра, само че още по-вълнуваща, Хари можеше да бъде опасен. Получавах страхотна отплата за случайната услуга, която му бях направил преди много години, спасявайки го от тайфа пияни морски пехотинци, търсещи си подходяща японска жертва.

Но въпреки всичките ми усилия той си оставаше удивително наивен. За нищо на света не бих казал на никого това, което току-що той ми съобщи. Човек не издава такива предимства.

— От Агенцията по национална сигурност изобщо не биваше да те пускат, Хари — подхвърлих. — Ти си най-страшният кошмар на маниаците на тема личен живот.

Той се засмя, но малко неуверено. Никога не знае кога го поднасям.

— Те губят — заяви. — Пък и трябваше да се спазват прекалено много правила. По-забавно е да работиш в голяма консултантска фирма. Там се занимават с толкова много проблеми, че изобщо не се опитват да следят какви ги върша.

Много разумно от тяхна страна. И без това нямаше да успеят.

— Какво става? — попитах.

— Ами, нищо. Просто исках да те чуя, докато си тук. Имам предчувствието, че ако си свършил работата си, може скоро да си заминеш.

— Май че си прав.

— Хм… свърши ли?

Хари отдавна се беше досетил с какво се занимавам, макар да е наясно, че е забранено да пита направо. Със сигурност е знаел какво прави, когато по-рано тази вечер се свърза с мен по мое изрично искане, за да ме осведоми точно къде и кога мога да открия онзи тип от якудза.

— Свърших.

— Това значи ли, че няма да поостанеш?

Усмихнах се, абсурдно трогнат от свенливия му глас.

— Не мисля да се задържам дълго. Но щях да ти се обадя, преди да тръгна.

— Наистина ли?

— Наистина — погледнах си часовника. — Всъщност, какво правиш в момента?

— Тъкмо ставам.

— Леле, Хари, сега е десет вечерта.

— Напоследък режимът ми е малко странен.

— Разбирам. Защо не се срещнем да изпием по нещо? Може да го смяташ за закуска.

— Къде по-точно?

— Чакай малко — измъкнах телефонния указател на Токио изпод телефона и прелистих страниците с ресторанти, докато намеря мястото, което търсех. После преброих пет заведения напред, според обичайния ни шифър, като знаех, че Хари ще брои пет назад от посоченото място. Не че някой ни подслушваше — по дяволите, не можех да си представя, че някой ще ни подслушва, ако Хари не иска, — но човек не бива да поема излишен риск. Бях го научил винаги да използва няколко защитни стени. Никога да не допуска случайности.

— Какво ще кажеш за „Тип-топ“ в Такамацу-чо? — предложих.

— Дадено — съгласи се той и разбрах, че е загрял. — Страхотно място.

— Ще се срещнем там, когато стигнеш.

Затворих, извадих кърпичка от джоба на панталона си и избърсах слушалката и бутоните. Старите навици умират трудно.

Мястото, което имах предвид, се казваше „Дийз Лайбръри Лаундж“, малък бар с вид на контрабандна кръчма, сгушен на втория етаж на обикновена сграда в Ниши-Азабу. Въпреки че се намира в географския и духовния център на града, „Дийз“ е пропит със сънливото усещане за уединеност, като че ли барът е остров, тайно доволен от себе си, че се е изгубил в грамадния океан на Токио. Той притежава онази атмосфера, която бързо кара разговорите да стихват до шепот и умората да прелива в отмала, отнася преходните грижи на деня, докато човек слуша трогателни парчета като „Само спомен“ на Джони Ходжис, така, както ги е слушал за пръв път, без предварителна нагласа, предубеждения или съмнение, че е нещо, което вече познава; или докато усеща дъха на солена вода и йод в малцовото уиски от Айлей, и разбира, че това, точно това е вкусът, за който производителят трябва да е отправил безмълвна молитва, когато преди трийсет години е наливал кехлибарената течност в дъбово буре; или когато хвърли поглед към група елегантно облечени жени в едно от дискретно осветените сепарета, жени с грейнали лица, все още без бръчки, с вяра, че съществува рай като този, сякаш по право отразена в невинността на смеха им и в безгрижния ритъм на разговора им, и без горчивина си спомни какво е било усещането от мисълта, че навярно и той може да бъде част от такъв свят.