Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

И Ногизака се намираше само на няколко километра. Какво пък, по дяволите.

Обадих се на телефонни услуги от обществена кабина, обаче нямаше „Дамаск Роуз“. Е, Хари беше казал, че не рекламират клуба.

И все пак ми се искаше просто да отида да хвърля един поглед.

Извървях краткото разстояние до Ногизака, после минах по „Гайенхигаши-дори“, докато открия заведението. Отне известно време, обаче накрая го забелязах. Нямаше реклама, само малка червена роза върху черния навес.

От двете страни на входа стърчаха двама чернокожи, достатъчно грамадни, за да се чувстват на мястото си на тепиха за сумо. Костюмите им стояха идеално и като се имаше предвид ръстът на мъжагите, трябва да бяха шити по поръчка. Нигерийци, предположих, чийто ръст, мениджърска проницателност и сравнително добро владеене на езика им бяха осигурили успех, нещо рядко за чужденци, каквито имаше и като средни ръководители, и като охрана на много от заведенията в района. Мизу шобай или „водната търговия“ със забавления и удоволствия е една от малкото области, в които Япония може законно да претендира за известна интернационалност.

Те се поклониха и ми отвориха двукрилата стъклена врата, изричайки по едно баритоново „ирас-шаимасе“. Добре дошъл. Единият прошепна нещо в микрофона, дискретно вмъкнат в ревера му.

Спуснах се по късо стълбище. Червендалест, цъфтящ наглед японец, на когото дадох четирийсетина години, ме посрещна в малко фоайе. От вътрешното помещение се носеше техно музика.

— Нанмеи-сама дешо ка? — попита Червендалестия. Колко?

— Само една — отговорих на английски и вдигнах показалец.

— Кашико маримашита. — Разбира се. Той ми даде знак да го последвам.

Помещението беше правоъгълно, с дансинги в двата края. Те бяха с изчистени линии, отличаваха ги само огледалните стени зад тях и еднаквите месингови пилони в средата. На единия се огъваше висока дългокоса блондинка само по зелени прашки и високи токчета. Танцуваше малко любителски, но въпреки това бе приковала вниманието на повечето клиенти. Рускиня, навярно. Кокалеста и едрогърда. Истински деликатес в Япония.

Хари не беше споменал за танцьорките. Сигурно от срам. Предчувствието ми, че нещо не е наред, се изостри.

Момичето на другия дансинг беше японка, но с примес на нещо средиземноморско или латиноамериканско. Добра комбинация. Имаше копринена, почти искряща черна коса, която много модерни японки унищожават с боя чапацу, късо подстригана й преметната отстрани. Формата на очите й също беше японска, а и момичето бе дребничко. Обаче кожата й, гладка и златиста като течен карамел, издаваше наличието на друга кръв, може би африканска или мулатска. Гърдите и ханшът й, привлекателно пълни и малко абсурдни на фона на японското й тяло, също сочеха някакъв чуждестранен произход. Използваше пилона умело, хващаше го високо, тялото й застиваше неподвижно, успоредно на пода, после се завърташе надолу в такт с музиката. В движенията й имаше искрена жизненост и тя явно нямаше нищо против, че повечето клиенти са се вторачили в блондинката.

Червендалестия ме настани на свободна маса в средата на залата. След рутинно оглеждане, за да се уверя, че от мястото имам изглед към входа, аз седнах. С удоволствие установих и че имам добра видимост към подиума с тъмнокосото момиче.

— Виж ти — възкликнах на английски, без да откъсвам очи от нея.

— Да, красива е — на същия език отвърна той. — Искате ли да се срещнете с нея?

Погледах я още малко, преди да отговоря. Нямах желание да ми доведе някоя от японките. Имаше по-голяма вероятност да мина за чужденец пред някоя чужденка, и така да измъкна информация от нея. Кимнах.

— Ще й съобщя — той ми подаде менюто с напитките, поклони се и се отдалечи от масата.

Менюто беше написано на твърд кремав пергамент с двойни колони изящни японски йероглифи. Розата на клуба дискретно червенееше отдолу. С изненада установих, че разполагат със страхотен избор на малцово уиски. Двайсет и пет годишен „Спрингбанк“, който отдавна търсех. И „Талискър“ на същата възраст. Можех да поостана тук.

Дойде сервитьорка и аз си поръчах „Спрингбанк“. Десет хиляди йени чашата. Обаче животът е кратък.

В залата работеха дванайсет момичета. Около половината бяха японки, другите приличаха на европейки от неясен произход. Всички бяха привлекателни и облечени с вкус. Повечето забавляваха клиенти, но няколко бяха свободни. Нито една не се приближи до моята маса. Червендалестия трябва да ги беше предупредил, че съм поискал конкретно момиче. Ефикасно действаше.