Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Накрая затвори и се обърна към мен.

— Един от моите хора идва да ни вземе. Ще ни закара в дома на Танака, който се намира в Широканедаи.

Твърди се, че Широканедаи е най-шикозният токийски квартал. Освен главната артерия „Мегуро-дори“, която минава през него, неговите тесни улички с елегантни еднофамилни къщи и кооперации са удивително тихи и мирни, като че ли парите на този квартал са успели да го откупят от глъчката на околния град и да я пратят някъде другаде. Това място притежава спокойствие и класа. Тамошните жени, наричани широганезе , изглеждат напълно естествено в своите кожени палта, докато разхождат пуделчетата и помераните си между визитите си в чайни, бутици и козметични салони; местните мъже самоуверено шофират своите беемвета и мерцедеси, за да отидат на работа в шефските си кабинети; тамошните деца, спокойни, безгрижни, все още дори не съзнават, че техният квартал е изключение от живота в Токио и навсякъде другаде, а не правило.

Човекът на Тацу ни взе и за десет минути ни закара в Широканедаи.

Танака живееше в огромна двуетажна къща на „Широканедаи 4-чоме“, срещу посолството на Шри Ланка. Освен големината й, нейната най-характерна особеност бяха колите, паркирани на отбивката: бяло порше 911 GT с грамаден спойлер и яркочервено ферари „Модена“. И двете бяха безупречно чисти и лъщяха. Зачудих се дали Танака наистина ги кара, или само ги показва като трофеи.

Къщата беше оградена и се издигаше върху по-висок парцел, което й придаваше атмосфера на замък, извисен над по-малките жилища наоколо. С Тацу влязохме през портала, който бе отключен. Той натисна бутона до двукрилата дървена врата и чух няколко баритонови иззвънявания отвътре.

След малко ни отвори млада жена. Беше красива и изглеждаше от Югоизточна Азия, може би филипинка. Носеше класическа черно-бяла униформа на камериерка и бяла копринена шапчица върху вдигнатата си нагоре коса. Облеклото й бе тъкмо такова, каквото може да си поръча някой извратеняк от средната класа в токийски „специализиран“ клуб, където клиентите се обслужват от момичета, облечени като ученички, медицински сестри и каквато и да е друга професия, чиято униформа провокира фетишизъм. Зачудих се в какво всъщност се изразяват домакинските задължения на тази жена.

— Какво обичате? — попита тя, като погледна първо Тацу, после мен.

— Аз към Ишикура Тацухико, началник-отдел в Кейсацу-чо — представи се Тацу и й показа служебната си карта. — Тук сме, за да разговаряме с Танака-сан. Бихте ли го повикали?

— Танака очаква ли ви?

— Съмнявам се, но съм убеден, че с удоволствие ще ме приеме.

— Един момент, моля. — Камериерката затвори вратата и ние зачакахме.

След малко вратата отново се отвори и този път на прага се появи мъж. Веднага го познах: беше човекът, когото бях забелязал в „Дамаск Роуз“, с химически и хирургически поддържания повърхностно младежки вид.

— Аз съм Танака — представи се той. — С какво мога да ви помогна?

Тацу пак показа служебната си карта.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса. За момента интересът ми към вас е страничен и неофициален. Вашето съдействие или неговото отсъствие ще определи дали отношението ми ще се промени.

Лицето на Танака остана безизразно, обаче напрегнатото му тяло и наклонът на главата ми подсказаха, че Тацу е успял да привлече цялото му внимание. Въпреки всички адвокати, които несъмнено бяха на негово разположение, въпреки вероятните свити от угодници и служители този човек се боеше от истински проблеми, каквито току-що беше зърнал в очите на Тацу.

— Да, моля, заповядайте — покани ни Танака.

Събухме си обувките и го последвахме през кръгло преддверие с под на черно-бели шахматно разположени мраморни плочки. В дъното имаше вито стълбище, отстрани бяха подредени репродукции на гръцки статуи. Влязохме в стая с махагонова ламперия и лавици, покриващи целите стени. Подобно на колите отвън, книгите изглеждаха така, като че ли често обират праха им и никога не ги четат.

С Тацу седнахме на виненочервен кожен диван. Танака се настани на фотьойла срещу нас. Попита ни дали може да ни предложи нещо за ядене или пиене. Ние отказахме.

— Не чух името на колегата ви — погледна ме Танака.

— Неговото присъствие тук, също като моето, засега е неофициално — рече Тацу. — Надявам се да остане така.

— Разбира се — отвърна възрастният мъж. Нервността явно не му попречи да обърне внимание на факта, че Тацу не е отговорил на въпроса му. — Разбира се. Моля, кажете ми какво ви интересува.