Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Ямаото не знае, че програмата „Здрач“ не е официално разрешена — казах. — Той предполага, че е осъществявана със знанието на началниците на Бидъл в Ленгли. Но явно, освен Бидъл и Канезаки никой от американска страна не знае за това.

Тацу кимна, като че ли одобряваше усърдните усилия на слаб ученик, проявил известни признаци за напредък.

— И тъкмо затова Ямаото не се е сетил за възможността Бидъл да види в ликвидирането на Канезаки изход от изнудването.

— Не можеш да обвиняваш Бидъл — внимателно го наблюдавах. — След елиминирането на Канезаки уликите на Ямаото ще изгубят силата си. Което означава, че твоята мрежа от реформатори ще бъде в много по-голяма безопасност, ако Канезаки напусне сцената.

Той изсумтя и осъзнах, че се наслаждавам на гледката: Тацу се бореше с нещо, което за него представляваше морална дилема.

— Ами реформаторите, с които се е срещал Канезаки? — попитах го. — Ако той бъде изобличен, има риск и за тях.

— За неколцина от тях, може би.

— Приемливо малък брой ли?

Тацу ме погледна, виждайки накъде клоня. Въпреки това го казах:

— Как ще постъпиш, ако са петима? Или десетима?

Той се намръщи.

— Такива решения могат да се вземат само според конкретните случаи.

— Ямаото не взема решения според конкретните случаи — продължих да настоявам. — Той знае какво трябва да прави и го прави. Ето срещу какво си се изправил. Сигурен ли си, че можеш да се мериш с него?

Тацу леко присви очи.

— Да не смяташ, че се опитвам да се меря с онзи човек? Ямаото не се интересува от факта, че тези политици трябва да обвиняват себе си за затрудненото си положение. Нито от факта, че мотивите на Канезаки по съществото си са добри. Нито от това, че този младеж сигурно има майка и баща, които ще бъдат съсипани от неговата смърт.

Кимнах, признавайки правотата му и убеждението, което стоеше зад нея.

— Тогава с ония хора е свършено, така ли?

Той също кимна.

— Трябва да приема, че Ямаото вече ги притежава, и да предупредя другите.

— Ами Канезаки?

— Ще го осведомя за срещите ни с Бидъл и Танака.

— Ще му кажеш ли, че шефът му се е опитал да поръча убийството му?

Тацу сви рамене.

— Защо не? Младежът вече се чувства мой длъжник. Това може да се окаже полезно в бъдеще. Не е зле да затвърдя чувствата му.

— Ами Мураками?

— Както казах, ще продължим да разпитваме мъжа, когото задържахме. Той може да ни каже нещо полезно.

— Свържи се с мен веднага щом проговори. Искам да присъствам, когато се случи.

— И аз — отвърна той.

Проверих телефонния секретар в „Империал“ от уличен телефон. Механичен женски глас ме информира, че имам едно съобщение.

Помъчих се да не се надявам, но опитът се оказа неуспешен. Женският глас ме упъти да натисна „едно“, ако искам да прослушам съобщението. Натиснах го.

— Здрасти, Джун, аз съм — чух да казва Мидори. И след кратка пауза: — Не знам дали още си в хотела, така че не съм сигурна дали изобщо ще получиш съобщението ми — нова пауза. — Искам да се срещнем довечера. Ще бъда в „Боди енд Соул“ в осем часа. Надявам се да дойдеш. Чао.

Женският глас прибави, че съобщението е оставено в 14,28 и че трябва да натисна „едно“, ако искам да го чуя повторно. Натиснах го. И още веднъж.

Имаше нещо обезоръжаващо естествено в начина, по който ме наричаше Джун, кратко от Джуничи. Никой вече не ми вика Джун. Никой не знае това име. Използвах истинското си име избирателно, още преди да напусна Токио и после съвсем се отказах от него.

„Здрасти, Джун, аз съм.“ Толкова обикновено съобщение. Повечето хора сигурно постоянно получават такива.

Чувствах се така, като че ли земята под краката ми отнякъде е получила допълнителна гравитация.

Онази част от мозъка ми, която толкова дълго ми беше служила добре, се обади: мястото и времето. Може да е капан.

Не и тя. Не вярвах.

Обаче кой друг може да е чул съобщението?

Замислих се. За да го прослуша, някой трябваше да знае къде и под какво измислено име съм отседнал. Освен това трябваше да е проникнал в телефонната система на хотела. Освен Тацу, който в момента не представляваше опасност за мен, вероятността друг да го е направил не бе голяма.

И все пак имаше вероятност.

Моят отговор на това: да върви по дяволите.

Отидох да се срещна с нея.

Минах по дълъг, обиколен маршрут, като най-често вървях пеш, наблюдавайки как в града наоколо постепенно се спуска мрак. В нощния Токио има нещо толкова живо, нещо толкова пропито с възможности. Денят с неговите лъкатушещи ята пешеходци, гръмовни мотриси, блъсканица, глъч и трафик определено е по-веселата от мелодиите на града. Но същевременно изглежда обременен от вездесъщата врява и всяка вечер въздъхва облекчено, щом се отпусне в здрача и остави настрани бремето на деня. Нощта премахва излишното и разсейващото. Нощем можеш да вървиш из Токио и да усещаш, че си на ръба на нещо, за което винаги си копнял. Нощем можеш да чуеш как градът диша.