Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Отбих се в едно интернет кафене, за да проверя уебсайта на „Боди енд Соул“ и да видя кой свири. Беше Току, млад вокалист и цар на флюгелхорна, който вече си беше създал репутация с емоционалните си изпълнения. Имах два от дисковете му, но не го бях гледал на живо.

Ямаото вероятно бе научил, че Мидори е в Токио, от наетата от нея детективска фирма. В такъв случай имаше вероятност да я следят, може би самият Мураками. Много внимателно проверих подходящите места около клуба. Всички бяха чисти.

Влязох към осем и половина. Беше пълно, но портиерът ме пусна, след като му казах, че съм приятел на Кавамура Мидори, която е дошла за изпълнението на Току.

— А, да — отвърна той. — Кавамура-сан спомена, че може да дойде някой. Заповядайте.

Тя седеше в края на една от двете дълги маси, разположени успоредно на стените, точно срещу сцената, където бяха музикантите. Огледах залата, ала не забелязах вероятни опасности. Всъщност тазвечерната публика беше младежка; женска и очевидно дошла да види Току, който заедно със своя квинтет в момента ги очароваше с „Есенни ветрове“.

Усмихнах се на облеклото на бенда: тениски, дънки и маратонки. Всички бяха с дълги коси, боядисани в кестеняво — така наречената прическа чапацу . Техните връстници сигурно ги смятаха за готини. На мен ми изглеждаха хлапета.

Запътих се към Мидори. Тя проследи приближаването ми с поглед, но не понечи да ме поздрави!

Носеше черно тясно поло без ръкави, което изглеждаше кашмирено и подчертаваше светлото й лице и ръце. Мидори се облегна назад на стола си и видях кожен панталон, омекнал от възрастта и носенето, и ботуши с високи токове. Нямаше други накити, освен семпли диамантени обеци. Винаги бях харесвал това, че не прекалява с бижута и грим. Нямаше нужда.

— Не те очаквах — рече тя.

Наведох се, за да ме чуе.

— Съмняваше ли се, че ще получа съобщението ти?

Мидори повдигна вежди.

— Съмнявах се, че ще дойдеш, ако аз определя времето и мястото.

Бързо наваксваше. Свих рамене.

— Ето ме.

Нямаше свободни места, затова тя стана и двамата се облегнахме на стената, без да докосваме раменете си. Мидори взе чашата си от масата.

— Какво пиеш? — попитах.

— Ардбег. Ти ме научи, спомняш ли си? Сега вкусът му ми напомня за теб.

— Тогава съм изненадан, че ти харесва.

Тя извърна глава да ме погледне.

— Вкусът е едновременно горчив и сладък.

Дойде сервитьорка и аз си поръчах ардбег. Слушахме Току да пее за скръб, самота и разкаяние. Публиката го слушаше с обожание.

Когато песента свърши и аплодисментите утихнаха, Мидори се обърна към мен. С изненада видях загриженост на лицето й, дори съчувствие. После разбрах причината.

— Ти… трябва да си научил за Хари.

Кимнах.

— Съжалявам.

Изчаках малко.

— Той беше убит, нали знаеш — казах. — Онези частни детективи, които си пратила по следите му, са пропели пред неподходящите хора.

Тя зяпна.

— Ти знаеш… казаха ми, че било злополука.

— Глупости.

— Откъде знаеш?

— От обстоятелствата. По някое време са си помислили, че са ме пипнали, затова са решили, че вече нямат нужда от него. Освен това стомахът му е бил пълен с алкохол. Хари обаче не пиеше.

— Господи — притисна длан към устата си Мидори.

Погледнах я.

— Другия път се обърни към фирма, която приема задължението за поверителност по-сериозно.

Тя поклати глава, без да сваля ръка от устата си.

— Съжалявам — казах и сведох очи. — Това не беше честно. Не е виновен никой друг, освен извършителите. И Хари, защото не внимаваше — разказах й редактирана версия за капана, който му бяха устроили, и за отказа му да ме послуша.

— Той ми харесваше — промълви Мидори, когато свърших. — Питах се дали ме лъже, че си мъртъв. Затова наех детективи да го следят. Струваше ми се добър човек. Беше мил и срамежлив и виждах, че много те уважава.

Мрачно се усмихнах. Некролог за Хари.

— Ако бях на твое място, щях да внимавам в Токио — посъветвах я. — Веднъж ме изпуснаха, но продължават да ме търсят. Ако узнаят, че си тук, може да проявят интерес. Както сториха с Хари.

Последва дълго мълчание.

— И без това утре се прибирам в Ню Йорк — отвърна накрая.

Кимнах бавно, знаех какво следва.

— Повече няма да се видим.

Опитах се да се усмихна. Усмивката се получи доста тъжна.

— Знам.

— Разбрах какво искам от теб.

— Нима?

Мидори кимна.

— Отначало си мислех, че искам отмъщение. Все се чудех как да те нараня, как да ти причиня мъка, като мъката, която ти ми причини.