Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

После се изправи, но без да дръпне ръце от раменете ми. Наведе глава и сянката погълна лицето й. Не издаваше нито звук, ала ме пареха сълзите й, които капеха по гърдите и шията ми.

Не знаех какво да кажа, не знаех дали да я докосна. Дълго останахме така в мрака. После Мидори се надигна и безмълвно се запъти към банята. Седнах и я зачаках. След няколко минути тя се върна, беше облякла един от белите хавлиени халати на хотела. Погледна ме, ала не каза нищо.

— Искаш ли да си ида? — попитах.

Мидори затвори очи и кимна.

— Добре — станах и започнах да се обличам. Когато закопчах и последното копче, я погледнах.

— Знам, че се справяш добре в Ню Йорк. Ганбате. — Продължавай в същия дух.

Очите й бяха вперени в мен.

— Какво ще правиш?

Свих рамене.

— Знаеш как е с нас, нощните същества. Трябва да потърся камък, под който да пропълзя, преди да изгрее слънцето.

Мидори се насили да се усмихне.

— Занапред, имам предвид.

Кимнах, замислен.

— Не съм сигурен.

Настъпи тишина.

— Би трябвало да работиш при своя приятел — рече тя. — Това е единственото нещо за теб.

— Странно, и той винаги го е казвал. Добре, че не вярвам в заговори.

Усмивката й отново се появи, този път не толкова принудена.

— Неговите мотиви сигурно са егоистични. Моите не са.

Погледнах я.

— Не съм сигурен дали мога да ти вярвам след онова, което ми каза преди малко.

Мидори сведе очи.

— Съжалявам.

— Недей, няма нищо. Ти беше честна. Макар да се съмнявам, че някой изобщо е бил честен с мен точно по този начин. Поне не в такъв момент.

Нова усмивка. Беше тъжна, ала поне изглеждаше искрена.

— И сега съм честна.

Трябваше да приключвам с това. Приближих се, достатъчно, за да вдъхна аромата на косата й и да усетя топлината на кожата й. Дълбоко си поех дъх. Бавно го изпуснах.

Казах на английски, за да избегна недвусмислената окончателност на сайонара :

— Сбогом, Мидори.

Запътих се към вратата и както винаги, надзърнах през шпионката. Коридорът пустееше. Излязох, без да се обърна назад.

Беше ми трудно да преодолея коридора. В асансьора стана по-малко мъчително. Когато излязох на улицата, знаех, че най-страшното е минало.

В мен се разнесе глас, тих, ала настойчив. Така е най-добре , каза той.

Поех по задните улички на Шинджуку. Насочих се на изток, като разсъждавах къде да пренощувам и какво ще правя, когато се събудя на другата сутрин. Опитвах се да не мисля за нищо друго.

Беше късно, но наоколо групички хора се движеха като мъгливи съзвездия в пустотата на космоса: скитници и просяци, проститутки и сводници, обезверените, онеправданите, прокудените.

Болеше ме и не можех да измисля как да прогоня болката.

Пейджърът ми завибрира. Мидори, помислих си.

Ала знаех, че не е тя. Мидори нямаше този номер. А дори да го имаше, не би го използвала.

Погледнах дисплея, номерът беше непознат.

Намерих уличен телефон и го набрах. Иззвъня веднъж, после отговори женски глас на английски.

— Здрасти.

Беше Наоми.

— Здрасти — отвърнах. — Почти бях забравил, че съм ти дал номера си.

— Не възразяваш, че ти звъннах, надявам се.

— Ни най-малко. Само съм изненадан — наистина бях. Радарът ми се задейства мигом.

Последва пауза.

— Е, тази нощ в клуба нямаше много клиенти и се прибрах по-рано. Питах се дали не искаш да се отбиеш.

Трудно ми беше да си представя да няма много клиенти в „Дамаск Роуз“, но можеше и да е вярно. Въпреки това очаквах да предложи да идем някъде другаде — късна вечеря, чаша уиски. А не стандартна покана в апартамента й. Радарът ми ме предупреждаваше за опасност.

— Естествено. Ако не си много уморена.

— Ни най-малко. Ще ми бъде приятно да се видим.

Това бе странно. Беше произнесла се почти като те. Тази грешка не се дължеше на обичайния й португалски акцент. Скрито послание? Предупреждение?

Погледнах си часовника. Наближаваше един и половина.

— Ще дойда след около час.

— Нямам търпение.

Чух я да затваря.

Нещо не бе наред. Не знаех точно какво.

Първо, самият факт, че ми се обаждаше, ми се струваше странен. И версията, че се е прибрала вкъщи рано, макар да предполагах, че това обясняваше първото. Гласът й звучеше съвсем нормално. Но онази странно произнесена дума?

Въпросът беше как да постъпя, ако съм сигурен, че е капан. Не ако подозирам, а ако съм сигурен.

Отидох до друг уличен телефон и се обадих на Тацу. Отговори ми телефонният му секретар. Опитах отново. Пак същото. Вероятно участваше в проследяване или нещо подобно.