Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Застанах в края на разсеяната светлина от недалечната улична лампа, където Мураками щеше да ме види, обаче нямаше да ме познае. Трябваше да се приближи колкото е възможно повече, за да използвам максимално елемента на изненада. Изненадата можеше да се окаже единственото ми предимство пред него.

След две минути той се появи от задния изход. Стоях точно в края на сенките, с тъмни очила и ниско нахлупена шапка.

Водеше куче, което опъваше каишката. Трябваше ми секунда, за да забележа, че е без намордник. Белият питбул, същия, който бях видял в колата след боя с Адонис.

Мама му стара.

За малко да се обърна и да хукна. Обаче бягството задейства най-атавистичните инстинкти на кучетата и имаше прекалено голяма вероятност звярът да ме настигне и повали изотзад. Трябваше внимателно да отиграя положението.

Поне вниманието на Мураками отчасти бе ангажирано с животното. Той ме видя и рязко кимна за поздрав, после сведе поглед към кучето, което беше започнало да ръмжи.

Добро кученце, помислих си. Добро кученце, мамицата ти.

Двамата се приближиха. Мураками пак ме погледна и отново спусна очи към питбула. Проклетото животно вече наистина ръмжеше — отсечени убийствени звуци, излизащи дълбоко от гърдите му.

Мураками не изглеждаше особено обезпокоен. Предполагах, че куче, което получава барут и стероиди със закуската си и люти чушлета под формата на супозитории за десерт, може да ръмжи и срещу вятъра и че стопанинът му използва това поведение, даже вероятно го одобрява.

Все повече се приближаваха. Кучето започваше да излиза извън контрол, зъбеше се и опъваше каишката. Мураками го погледна. Чух го да пита:

— Доушитанда? — Какво ти става, по дяволите?

После вдигна глава. Не беше толкова близо, колкото исках, обаче знаех, че след миг ще си изясни положението. Нямаше да получа по-добра възможност.

Хвърлих се към тях и взех разстоянието на две големи крачки. Мураками реагира моментално, пусна каишката и вдигна ръце, за да защити торса и главата си.

Реакцията му бе добре отработена и аз я очаквах. Без да обръщам внимание на кучето, което прецених като по-малката опасност, приклекнах и замахнах с дясната си ръка като бекхенд в тениса. Палката започна да се разгъва. Когато стигна до изнесения напред глезен на противника ми, вече се беше изпънала до пълните си шейсет и шест сантиметра. Сблъсъкът на стоманата с глезена му бе едно от най-приятните усещания, които съм изпитвал. Ако не го бях улучил, щях да съм мъртъв няколко секунди по-късно.

Обаче аз го улучих. Усетих, че костта се пръска под стоманата, и чух воя на Мураками. След миг цялото ми полезрение се изпълни с бялото куче, което ме връхлиташе като тактическа ракета.

Успях да вдигна лявата си ръка пред гърлото. Питбулът се стрелна напред и ме захапа точно над китката. В ръката ми избухна пареща болка и ударът ме повали назад.

Знаех, че ако падна по гръб с този звяр отгоре, няма да останат за чистене дори останки от тялото ми. Отчасти инстинктивно, отчасти по навик от джудото, оставих общата ни инерция да ни превърти в нещо като задно салто и се претърколих до клек. Кучето продължаваше да впива зъбите си, ръмжеше и тръскаше глава, стискайки в смъртна хватка, както го бяха дресирали. Вече не усещах ръката си.

Опитах се да вдигна палката и да фрасна звяра по главата, обаче не успях. Ноктите му дращеха по асфалта в търсене на опора, от която да ме повали по гръб.

Пуснах палката и заопипвах със здравата си ръка, търсейки тестисите му. Питбулът отскочи наляво, после надясно, усещайки какво целя. Въпреки това ги напипах. Сграбчих кучешките ташаци и задърпах надолу с всички сили. Челюстите се разтвориха и аз освободих ръката си.

Скочих на крака. Кучето се погърчи още малко и също се изправи. Изръмжа и се втренчи в мен с кървясали очи. Мускулите му се напрегнаха. Измъкнах флакона със здравата си ръка. Питбулът скочи. Насочих спрея напред и го натиснах. Разнесе се удовлетворяващо съскане на газ, излизащ под налягане, и червеният облак улучи животното точно в муцуната. Ускорението го понесе към мен и от сблъсъка паднах по гръб, само че този път животното се тресеше и лигавеше. Изпълзях изпод мятащото му се тяло и се претърколих настрани до клек.

Кучето отчаяно търкаше муцуна в асфалта, сякаш се опитваше да избърше веществото, което причиняваше мъките му. Доближих флакона. Когато питбулът обърна хриптящата си муцуна към мен, аз се прицелих в носа му и натиснах. Блъвна гъст облак и в следващия миг, също толкова внезапно, свърши. Флаконът беше празен.