Бари Айслър: Рейн-сан: Живеещият в сенките

— Me deus — с усилие преглътна тя. Беше пребледняла.

— Събери си малко багаж — посъветвах я. — Бързо. Вземи такси до Шинджуку или Шибуя, някъде, където все още има хора. Оттам вземи друго такси. Отседни в хотел със стаи на час, с автоматизирана регистрация. Плати в брой, не с кредитни карти. Утре рано сутринта вземи влак за Нагоя или Осака, където има голямо летище. Хвани първия самолет. Няма значение закъде. Щом напуснеш страната, ще бъдеш в безопасност. Оттам можеш да се прибереш у дома.

— У дома ли?

Кимнах.

— В Бразилия.

Тя дълго мълча. Накрая взе здравата ми ръка в дланите си и ме погледна.

— Ела с мен.

Вгледах се в зелените й очи и едва не казах „да“. Ала не го направих.

— Ела с мен — повтори Наоми. — И ти си в опасност.

И тогава, в този миг разбрах, че съм създал нова пресечна точка, поредния Хари или Мидори, които решителен преследвач като ЦРУ или Ямаото можеше да постави под наблюдение, за да се добере до мен. А Наоми заминаваше направо за Бразилия. Където възнамеряваше да се установи Ямада-сан, моето второ аз.

Сигурно съм се усмихнал на иронията, на шегите, които обича да си прави съдбата, защото тя попита:

— Какво има?

Поклатих глава.

— Сега не мога да замина. Но дори да можех, за теб щеше да е прекалено опасно да пътуваш с мен. Ще намеря начин да ти се обадя в Салвадор, след като стигнеш там.

— Наистина ли?

— Да.

Дълго мълчахме. Накрая Наоми ме погледна.

— Съмнявам се, че наистина ще дойдеш. Няма нищо. Но се свържи с мен и ми го кажи. Не ме карай да чакам в неведение. Не ме подлагай на подобно мъчение.

Кимнах, като си мислех за Мидори, за нейните думи: „Да видим дали несигурността ще ти хареса.“

— Ще ти се обадя — обещах.

— Не знам къде ще бъда точно, но можеш да ме откриеш чрез баща ми. Давид Леонардо Нашименту. Той ще знае къде да ме намери.

— Върви — казах й. — Нямаш много време.

Обърнах се да си вървя, ала Наоми ме настигна. Постави длани на лицето ми и силно ме целуна.

— Ще те чакам — прошепна.

Напуснах района пеш. Не исках никой да ме види, дори и анонимен шофьор на такси. Почистих се в една денонощна сауна, после спрях в денонощна дрогерия и си купих шишенце ибупрофен. Изгълтах пет-шест таблетки без вода. Ръката ми пулсираше.

Накрая намерих бизнес хотел в Шибуя и потънах в безпаметен сън.

Събуди ме сигналът на пейджъра ми. Чух го в съня си като автоматична врата на гараж, после като вибриращ мобифон и накрая в будния свят като обикновен пейджър.

Проверих дисплея. Тацу. Крайно време, по дяволите. Излязох, намерих уличен телефон и му се обадих. Вече беше обяд.

— Добре ли си? — попита ме той. Трябва да беше научил за клането.

— Наблизо никога няма ченгета, когато ти трябват — отвърнах.

— Прости ми за това.

— Ако ме бяха убили, нямаше да ти простя. При стеклите се обстоятелства обаче се чувствам великодушен. Не ми е излишен лекар — имам травма на ръката.

— Ще намеря някого. Може ли да се срещнем веднага?

— Да.

— Където се разделихме миналия път.

— Добре.

Затворих.

Направих ПН, която ме отведе при станцията Мегуро. Тацу и Канезаки стояха до входа.

Божичко, помислих си. Имах нужда от изненада. Приближих се. Тацу ме дръпна настрани.

— Теорията е, че се води гангстерска война — осведоми ме той. — Вътрешен конфликт в якудза. Скоро ще се разчуе.

Погледнах го.

— Значи си чул.

Тацу кимна.

— Е? Родителите ти не са ли те научили да казваш „благодаря“?

На лицето му се изписа изненадана усмивка и той ме потупа по гърба.

— Благодаря — погледна ръката ми, която държах неестествено близо до тялото си. — Имам един познат, който може да се погрижи за теб. Обаче мисля, че е по-добре първо да чуеш какво ще ни каже Канезаки.

Тримата пресякохме улицата и влязохме в едно кафене. Младежът започна още щом седнахме и поръчахме.

— Научих нещо за смъртта на твоя приятел. Не е много, но ти ми помогна, както обеща, затова ще ти кажа.

— Добре — отвърнах.

Канезаки се озърна към Тацу.

— Хм, Ишикура-сан ме информира за срещите ви с Бидъл и Танака. Каза ми, че Бидъл е поискал да ме убиеш — младежът замълча за миг. — Благодаря, че не си се съгласил.

— Доиташимашите — бавно поклатих глава. Не го споменавай.

— След последната ни среща исках да намеря повече информация — продължи той. — За да имам опора срещу Бидъл, да му дам да разбере, че знам някои работи за него, в случай че реши пак да опита нещо.

Бързо се учиш, помислих си.