Бари Айслър: Рейн-сан: Живеещият в сенките

— Трогателна история, доктор Кеворкян. Вече съм готов да чуя края.

— Кой край?

— Който гласи: „Това е комбинацията за сейфа ми.“

— Комбинацията за… а, не. Не, не, не — в гласа му се прокрадваше явна тревога. — Как е успял да те уговори? Какво ти е казал, че тези реформатори са герои ли? За бога, те са като всички други политици в тази проклета страна — просто продажни егоисти. Канезаки не знае какво върши.

Палката отново се стрелна към ударения му крак. Бидъл извика и падна на земята.

— Тихо. Иначе ще направя същото с ръцете ти.

Той стисна зъби и се претърколи по гръб, стиснал с една ръка крака си и махайки наляво-надясно другата пред главата си в напразен опит да отбие следващата атака.

— Предупредих те да не ме караш два пъти да те питам едно и също — напомних му. — А сега ми изпей комбинацията. Иначе няма да могат да използват дори зъбите ти, за да те идентифицират.

Видях, че долната му челюст се движи на зелената светлина. Пъшкаше и стискаше крака си. Накрая произнесе:

— Трийсет и две, два пъти наляво, четири, веднъж надясно, дванайсет наляво.

Извадих мобифона и натиснах клавиша за скоростно избиране на Канезаки.

— Ало? — чух го да казва. Повторих комбинацията.

— Чакай — изтекоха няколко секунди. — Вътре съм.

— Намери ли каквото търсеше?

Зашумоляха хартии.

— Абсолютно.

Изключих.

— На около метър надясно от теб има надгробен камък — упътих Бидъл. — Можеш да се опреш на него, за да се изправиш.

Той запълзя в правилната посока и бавно се надигна, като се подпираше на камъка. После се облегна на него, задъхан, с мокро от пот лице.

— Знаел си, че ще ликвидират Хари — казах. — Нали?

Видях го да поклаща глава.

— Не.

— Но си подозирал.

— Подозирам всичко, плащат ми, за да подозирам. Не е същото като да знам.

— Защо искаше да убия Канезаки?

— Струва ми се, че си се досетил — вече дишаше малко по-равномерно. — Ако разписките бъдеха използвани, някой трябваше да понесе вината. Щеше да е най-добре този човек да не е в състояние да разкаже своята версия.

— Сега заплашва ли го някаква опасност?

Бидъл мрачно се подсмихна.

— Не, ако онези разписки не са в играта, не.

— Не изглеждаш много разстроен.

Той сви рамене.

— Аз съм професионалист. За мен това не е личен въпрос. Надявам се да е същото и за теб.

— Какво стана със „Здрач“?

Американецът въздъхна и на лицето му се изписа тъжно изражение.

— Със „Здрач“ ли? Свършено е с програмата. Прекратиха я преди половин година.

Вече рецитираше официалната версия. Нищо чудно, че толкова бързо беше възвърнал спокойствието си. Знаеше, че за него няма да има никакви лични — с други думи, служебни — последици.

Дълго го гледах. Мислех за Хари, за Тацу, най-вече за Мидори.

— Ще те пусна да си тръгнеш от тук, Бидъл — казах му накрая. — Най-разумно ще е да те убия, но няма да го сторя. Това значи, че си ми длъжник. Ако ми се отплатиш, като се опиташ да се върнеш в живота ми, ще те открия.

— Вярвам ти — отвърна той.

— Когато излезем от тук, пътищата ни се разделят. Съгласен?

— Все още имаме нужда от теб — рече Бидъл. — Все още има място за теб.

Изчаках малко в мрака. Той разбра, че не е отговорил на въпроса ми. Видях го да потреперва.

— Съгласен — тихо произнесе американецът.

Обърнах се и си тръгнах. Можеше сам да намери пътя си.

На другия ден се срещнахме с Тацу на слънчева алея под един клен в парка Йойоги. Разказах му какво съм научил от Бидъл.

— Канезаки взе разписките — осведоми ме той. — И веднага ги унищожихме. Сякаш изобщо не са съществували. В края на краищата, програмата „Здрач“ е била прекратена преди половин година.

— Онова хлапе е наивно, обаче е куражлия — отбелязах.

Тацу кимна и очите му за миг се изпълниха с тъга.

— Има добро сърце.

Усмихнах се. Нямаше да е в стила му да признае, че и главата му я бива.

— Имам чувството, че не го виждаме за последен път.

Той сви рамене.

— Надявам се. Извадихме късмет, че си върнахме онези разписки. Но имам още много за вършене.

— Не можеш да направиш повече, отколкото ти е по силите, Тацу. Не го забравяй.

— И все пак трябва да правим нещо, нали? Не забравяй, че модерна Япония е създадена от самураи от южните провинции, които завзели императорския дворец в Киото и възвърнали величието на императора през ерата Мейджи. Може пак да се случи нещо такова. Може би възраждане на демокрацията.

— Възможно е.

Той се обърна към мен.