Бари Айслър: Рейн-сан: Живеещият в сенките

Замислих се за миг. Това откриваше още една възможност да разпитам Бидъл за Хари, в по-интимна обстановка, отколкото предишния път. Особено ако беше вярно, че двамата с Ямаото са свързани, вероятността да е замесен в смъртта на Хари се увеличаваше. Бях се погрижил за Мураками и Юкико, но явно се налагаше да приключа още един неразрешен въпрос.

— Добре — съгласих се. — Ще го направя.

— Мога да ти помогна да го организираш… — започна Канезаки.

— Не — поклатих глава. Вече си представях как ще стане. — Мога и сам да се погрижа. Ти само гледай да имаш достъп до офиса на Бидъл, когато ти кажа.

— Ясно.

Погледнах го.

— Защо правиш всичко това? Ако от ЦРУ те разкрият, ще те обявят за предател.

Той се засмя.

— Не може да те е страх от подобна перспектива в момент, когато си открил, че шефът ти се опитва да ти прати наемен убиец. Пък и програмата „Здрач“ официално е прекратена, забрави ли? Според мен предателят е Бидъл. Аз просто се опитвам да поправя нещата.

Тацу ме заведе при един свой познат лекар на име Ето. Преди много години бил направил услуга на доктора и Ето му бил длъжник, така че можело да разчитаме на неговата дискретност.

Ето не ми зададе никакви въпроси. Прегледа ръката ми и ми каза, че имам фрактура на лакътната кост. Намести я, гипсира я и ми даде рецепта за болкоуспокоително на кодеинова основа. Рецептата беше написана върху бланка на болницата „Джикеи“. Погледнах подписа и видях, че не се чете. Никой нямаше да я свърже с него.

После се обадих на Бидъл. Казах му, че съм готов да приема предложението му за Канезаки. Уговорихме си среща в десет часа същата вечер, за да обсъдим подробностите.

Отидох в друг шпионски магазин в Шинджуку. Този път си купих очила за нощно виждане с висока разделителна способност и бинокулярно увеличение. И пак си взех сгъваема палка. Започвах да проявявам известно пристрастие към тия неща.

После се отбих в магазин за спортни стоки и си набавих, анцуг — долнище и горнище от тежък черен памук. И маратонки. Едва успях да намеря каквото ми трябваше — почти цялата стока в магазина беше пъстра и лъскава — обаче накрая се спрях на подходящ тъмен чифт. След като излязох, отрязах светлоотразителните лепенки, които производителите предвидливо бяха поставили на петите, за да се виждат спортуващите нощем. В момента не ме беше особено грижа, че може да ме блъсне кола, чийто водач не ме е видял.

Бях казал на Бидъл да влезе в гробищния комплекс Аояма Бочи на „Каяноки-дори“ през входа откъм „Омотесандо-дори“. Да продължи петдесетина метра по алеята и да ме чака при висок обелиск отляво, най-високия паметник в гробището.

В осем часа, когато стана достатъчно тъмно, влязох в Аояма Бочи откъм „Гайениши-дори“, избягвайки обичайните входове, в случай че някой е заел позиция там и ме дебне. Странно място за джогинг, но какво ли нямаше по света. Още щом се озовах в комплекса, аз си сложих очилата. Виждах всеки надгробен камък и храст в яркозелено. Забелязах прилепи, носещи се сред дърветата, една котка, промъкваща се зад камък.

Заех позиция близо до обелиска, скрит в паметник с форма на тройна пагода, който ми осигуряваше идеално укритие и гледка на триста и шейсет градуса.

Бидъл се появи точно в десет. Беше точен в шпионските неща, също като с чая си.

Наблюдавах приближаването му към обелиска. Носеше разкопчан шлифер, костюм и вратовръзка. Много шпионско. В продължение на десет минути обхождах с поглед района на гробището, докато се уверих, че е сам. Тогава излязох и се запътих към него.

Той ме чу едва когато го заговорих от метър разстояние.

— Бидъл.

— Божичко! — сепна се началникът на оперативното бюро и се завъртя към мен.

Видях, че примижава в мрака. Бяло-зелената светлина на очилата ми позволяваше да регистрирам всеки детайл на изражението му.

Детекторът на Хари мълчеше в джоба ми. Със здравата си ръка измъкнах палката от джоба на анцуга. Бидъл не забеляза движението в мрака.

— Има малък проблем — осведомих го.

— Какъв?

— Искам да ме убедиш по-категорично, че нямаш нищо общо със смъртта на Харуйоши Фукасава.

Видях, че сбърчва чело на зелената светлина.

— Вижте, вече ви казах… — започна той.

Разпънах палката и с вече отработен бекхенд го ударих по изнесения напред пищял, като накрая задържах малко инерцията й, защото още бе рано да му чупя каквото и да било. Бидъл изкрещя и се строполи на земята, вкопчвайки се в ударения си крак. Дадох му една минута да се търкаля, докато оглеждах района. Като се изключат стенанията на Бидъл, цареше пълна тишина.