Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Седеше на една от масите до прозореца с профил към уличката и това ми говореше много: не обръщаше внимание на обстановката, не разбираше, че стъклото не е защита от снайпер или обикновено огнестрелно оръжие, разсъждаваше като обикновен човек, а не като шпионин. Наблюдавах го за миг, преценявайки го: висок вроден интелект, в който щеше да намери убежище, когато се окажеше неадекватен за изискванията на истинския свят; скъпи училища и навярно университет, откъдето трябва да бе научил много за служебните коридори, но нищо за улицата; брак без страст, но по сметка с жена, родила му нужните две-три деца, надлежно следвайки го от пост на пост нагоре по йерархичните стъпала на кариерата му, криейки растящото си усещане за загуба и зачатъчното си отчаяние зад коктейлни усмивки и възстановявайки се все по-често с изстудена бутилка шабле или шардоне, за да сподави дългото мълчание на безжизнените следобеди.

Влязох вътре. Вратата се отвори и затвори с шумно изщракване, ала Бидъл не погледна да види кой е влязъл.

Закрачих по тъмното дюшеме, под полилеи в стил ар деко, заобикаляйки викториански маси, столове и роял. Едва когато се изправих пред него, той вдигна глава от вестника си. Трябваше му половин секунда, за да ме познае. И се присви.

— Какво става, по дяволите?! — запелтечи.

Седнах срещу него. Бидъл понечи да се изправи. Спрях го с твърда ръка на рамото.

— Останете седнал — тихо наредих. — Дръжте си ръцете така, че да ги виждам. Тук съм само за да поговорим. Ако исках да ви убия, вече щяхте да сте мъртъв.

Бидъл се ококори.

— Какво става, по дяволите?! — повтори.

— Успокойте се. Търсили сте ме. Ето ме.

Шефът на оперативното бюро на ЦРУ рязко издиша и преглътна с усилие.

— Съжалявам. Просто не очаквах да ви видя така.

Мълчах.

— Добре — след малко продължи той. — Първо трябва да спомена, че това няма нищо общо с Уилям Холцър.

Продължих да мълча.

— Искам да кажа, той нямаше много поддръжници. Не липсва на никого.

Съмнявах се, че липсва даже на роднините си. Продължавах да чакам.

— Всъщност ние искаме… причината, поради която ви търсехме, е, че искахме да… хм, прекратите нечии действия.

Нов евфемизъм, помислих си. Много вълнуващо.

— На кого? — попитах, за да му дам да разбере, че е на прав път.

— Ами, чакайте малко. Преди да поговорим за това, трябва да знам дали проявявате интерес.

Погледнах го.

— Господин Бидъл, убеден съм, знаете, че подхождам избирателно към действията, които „прекратявам“. Така че, без да знам за кого става въпрос, не мога да ви отговоря дали ще проявя интерес.

— Мъж е. Главно действащо лице.

Кимнах.

— Хубаво.

— Значи ли, че проявявате интерес?

— Значи, че засега не сте ме заинтригували.

Той кимна.

— Познавате човека, за когото говорим. Наскоро сте се запознали с него, докато е следил един ваш познат.

Единствено дълго упражняваната ми дискретност ми позволи да скрия изненадата си.

— Разказвайте.

— Канезаки.

— Защо?

Бидъл се намръщи.

— Какво искате да кажете с този въпрос?

— Да речем, че печалният ми опит с вашата организация изисква по-голяма откровеност от обикновено.

— Съжалявам, не мога да ви кажа нищо повече.

— Съжалявам, обаче ще се наложи.

— Иначе ще се лишим от услугите ви ли?

— Иначе ще ви лиша от живота.

Той пребледня, но запази самообладание.

— Не смятам, че този разговор изисква заплахи. Обсъждаме делово предложение.

— Заплахи — повторих замислено. — Оцелял съм толкова дълго, понеже откривам и превантивно премахвам „заплахите“. Ето го моето делово предложение към вас. Убедете ме, че не представлявате „заплаха“, и няма да ви премахна.

— Не ви вярвам. Знаете ли кой съм?

— Кажете ми, за да сме наясно още отначало.

Бидъл гневно се вторачи в мен.

— Добре, ще ви кажа — рече след малко. — Но само защото е логично да знаете, не заради заплахите ви — шефът на оперативното бюро отпи глътка от порцелановата си чаша. — Канезаки е измамник. Изпълнява секретна програма, която може да доведе до неловко положение от двете страни на Тихия океан, ако не бъде прекратена.

— „Здрач“ ли?

Бидъл зяпна.

— Вие знаете… откъде бихте могли да знаете? От Канезаки ли?

Тъпо копеле, помислих си. Каквото и да съм знаел, ти току-що го потвърди. Погледнах го.

— Как смятате, че съм се задържал толкова дълго в този бранш, господин Бидъл? Моята работа е да знам в какво се забърквам и дали възнаграждението си струва риска. Ето как съм останал жив и клиентите ми получават услуги, равностойни на парите им.