Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Не ми пукаше какво ще отговори. Определено нямаше да повярвам на думите й. Но исках да й дам възможност да се опита да се оправдае, да повярва, че ще я оставя жива, ако ми каже къде мога да открия шефа й.

— Беше… беше той — промълви момичето.

— Добре. Сега ми кажи къде мога да го открия.

— Не знам.

— По-добре измисли нещо.

— Трудно е да го намери човек. Не знам как да се свържа с него. Просто понякога се появява в клуба.

Тя хвърли поглед зад мен, към вратата на гаража. Поклатих глава.

— Знам какво си мислиш. Че ако просто издържиш достатъчно дълго да се появи друга кола, аз ще трябва да избягам и да те оставя тук. Или че някой ще види на камерите какво става и веднага ще пристигне. Но ще се случи обратното. Ако някой се появи и ти още не си ми казала каквото искам, ще те убия. А сега, къде е той?

Юкико поклати глава.

— Времето ни изтича — осведомих я. — Ще ти дам още една възможност. Говори и ще останеш жива. Ако мълчиш, ще умреш. Още тук.

Тя стисна зъби и впери очи в мен.

По дяволите, издържлива беше. Би трябвало да го знам, след като я бях видял как се държи със своя взривоопасен шеф.

— Добре — казах. — Печелиш.

Забих нов юмрук в корема й, този път достатъчно силно, за да й нанеса травма. Тя се преви с остро поемане на дъх. Минах зад нея, хванах главата й с едната си облечена в ръкавица ръка и брадичката й с другата и й строших врата. Беше мъртва още преди да падне на пода.

Никога не бях правил такова нещо с жена. За миг си спомних някои от нещата, които бях казал на Наоми за покваряването, спомних си думите на Мидори за изкуплението. Но освен хладнокръвното отбелязване на сравнителната лекота на действието, поради по-леката мускулна маса, не изпитах нищо.

— Предай много здраве на Хари — вдигнах чантичката й, за да изглежда като жертва на случаен грабеж, прибрах кордата и лепенката и се качих по стълбището на първия етаж. Излязох през главния вход, като вървях с наведена глава, за да избегна камерата. Шмугнах се зад ъгъла в уличката, там смъкнах шапката и перуката, изплюх изкуствените зъби и изтрих пепелта от лицето си с мокрия пешкир. Съблякох дрипите на бездомника и наполеонките и нахлузих дрехите, които бях купил, после напъхах всичко в торбата. Мислено проверих списъка на съдържанието й, за да съм сигурен, че не съм забравил нещо, и огледах земята наоколо. Всичко беше наред. Дълбоко си поех дъх и излязох на „Аояма-дори“.

Когато се отдалечих на няколко преки, спрях под една улична лампа и бързо прерових чантичката й. Нямаше нищо интересно.

Вървях по „Ропонги-дори“, докато открих подходяща колония бездомници. Оставих сака и чантичката до тях и продължих нататък, като пътьом смъкнах и пуснах на земята ръкавиците. Щях да се отърва от зъбите другаде. По тях имаше моя ДНК, а те не бяха от нещата, които вечно подвижните токийски популации от бездомници щяха да погълнат и следователно да дезинфекцират.

Отбих по странична уличка и пръснах с флакона лютив газ, за да се уверя, че работи. Реших да го задържа. Когато Мураками научеше за Юкико, може би щях да имам нужда от допълнителна защита.

На другия следобед направих ПН, която свърши на станция Хараджуку. Излязох и оставих постоянната река от рапъри в облекла, които някой извънземен сигурно би сметнал за познати, да ме отнесе по „Такешита-дори“, токийската Мека на магазини за тийнейджъри. Само в Токио фрашкана менажерия като „Такешита-дори“ може да съществува непосредствено до изящните чайни и антиквариати на „Брамс-но-комичи“ и пълният контраст е една от причините Хараджуку винаги да е бил сред любимите ми квартали.

Тацу ме бе уверил, че Бидъл няма бодигардове, обаче нищо не може да се сравнява с независимата проверка, ако се налага да понижа кръвното си налягане. Имаше няколко места, от които можех да се приближа към „Жарден де Лусен“, и аз обиколих всичките, представяйки си къде бих разположил наблюдателите си, ако трябваше да защитавам някого в ресторанта. Вървях в стесняващи се концентрични кръгове, докато се уверих, че навън не дебне никой. После заобиколих отзад към „Такешита-дори“, където пресякох една уличка, минаваща покрай самия ресторант.

Забелязах го през грамадния прозорец откъм уличката.

Седеше сам, четеше вестник и пиеше от порцеланова чаша. Същият мъж, когото бях видял на снимката, елегантно облечен в еднореден син раиран костюм, бяла риза с широка яка и виненочервена вратовръзка. Правеше впечатление на изтънчен човек, ала не прекалено — по-малко американец, повече британец, по-скоро генерален директор, отколкото шпионски шеф.