Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Потърсих с поглед камери. Единствената, която забелязах, беше голяма двойна кабелна система, монтирана на тавана точно пред асансьорите, едната камера, насочена към тях, другата — към гаража. Освен някои много сложни системи, при които картината се следи на живо от охраната, охранителните камери обикновено записват на касети, които се презаписват на едно денонощие, освен при инциденти, когато се налага да запазят записа. В жилищни блокове като този спокойно можех да се обзаложа, че никой не наблюдава гаража в момента. Но на другия ден със сигурност щяха да проверят записа. Радвах се, че съм дегизиран така.

Пред асансьорите бе монтирана предпазна релса с подковообразна форма, с три отвора за пешеходци. Явно целеше да принуди обитателите на блока да използват отделен товарен асансьор за внасяне и изнасяне на обемисти предмети от сградата. Аз щях да я използвам за нещо по-полезно.

Извадих рибарската корда и я завързах на равнището на коленете за горния ляв край на подковата. После опънах прозрачната нишка по пода около долните краища и горния десен край, така че да мине покрай всички отвори. Леко я залепих за пода със скоч и отидох до най-близкия стълб, като пътьом я пуснах.

Приклекнах, извадих връзката с ключове и използвах един от тях, за да прережа кордата. Пъхнах ролката и скоча в един от джобовете на панталона си и увих излишната корда на облечената си в ръкавица длан. Изправих се и насочих зъболекарското огледало така, че да виждам вратата на гаража, без да се налага да се показвам иззад стълба.

Чаках там около час. На два пъти чух вратата да се отваря и проверих с огледалото. Първия път беше син сааб. Втория — черен нисан. Третата кола бе бяла. Беемве.

Сърцето ми се разтуптя. Бавно си поех дъх и стиснах края на рибарската корда.

Чух, че колата се приближава. Спря само на няколко метра от мен. Имаше хубаво място. Сигурно плащаше повече за него.

Вратата се отвори и затръшна. След това се разнесе изпиукването на автоматичните ключалки. С помощта на огледалцето се уверих, че е Юкико и че е сама. Точно както очаквах.

Носеше черно палто и обувки с високи токчета. През шията и едното й рамо висеше чантичка. Не беше идеалното облекло за отпор или маневриране, обаче изглеждаше добре.

Видях, че в дясната си ръка стиска флакон. Предположих, че е лютив газ. Жена, късно нощем, в гараж — може би в това нямаше нищо необичайно за нея, обаче имах чувството, че си мисли за Хари и мен. Хубаво.

Вървеше бързо. Наблюдавах я, докато се приближи до металната релса. Дъхът ми влизаше и излизаше от устата на безшумни плитки глътки. Едно, Две, Три.

Рязко дръпнах кордата. Тя се откъсна от задържащия я скоч на равнището на глезените и чух изненадания вик на препъналата се в нея Юкико. Може би щеше да запази равновесие, обаче високите стилни токчета бяха на моя страна. Излязох иззад стълба тъкмо навреме, за да я видя как се просва на земята.

Пъхнах ключовете в джоба на панталона си и се втурнах зад нея. Когато стигнах, тя се бе изправила на четири крака. Все още стискаше флакончето в ръка. Стъпих върху китката й и момичето извика. Наведох се и грабнах флакона от пръстите й. Хвърлих му поглед — олеорезин капсикум, седемнайсет процента. Лютив газ. Истинската стока. Прибрах го в джоба си и я повлякох към най-близката кола, далеч от камерите.

Опрях я с гръб на предната дясна врата. Изглеждаше уплашена, но не забелязах очите й да издават, че ме е познала. Като се имаше предвид дегизировката ми, спокойно можеше да си мисли, че съм крадец или изнасилвач.

— Не ме ли помниш, Юкико? — попитах я. — Запознахме се в „Дамаск Роуз“. Аз съм приятел на Хари. Бях негов приятел.

Челото й се сбърчи за миг, докато се опитваше да съвмести свидетелствата на очите и ушите си. После разбра. Устата й зейна, ала не се разнесе звук.

— Къде мога да намеря Мураками?

Тя затвори уста. Дишаше бързо през носа си, ала иначе успяваше да потисне всички видими признаци на страх. Почти се възхитих на самообладанието й.

— Ако искаш да останеш жива, ще ми отговориш.

Юкико се вторачи в мен, но не каза нищо.

Забих юмрук в корема й. Ударът беше достатъчно силен, за да я заболи, ала не чак да й нанесе сериозна травма. Целта ми бе да може да говори. Тя ахна и се преви.

— Следващият ще бъде насочен към красивото ти лице — предупредих я. — Когато свърша с носа, зъбите и очите ти, дните ти на танцьорка ще са свършили. Сега искам да знам едно нещо. Кой го уби? Ти ли беше или Мураками?