Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Разкърших врат и подскочих няколко пъти, за да се поддържам във форма. Стоях тук по-дълго от планираното, а беше студено.

Гласът на Дилайла изрече в ухото ми:

— Тук е горещо.

Сърцето ми застина. Усетих как кръвта се оттегля от кожата по лицето и ръцете ми.

— Мамка му! — изругах. — Идвам.

Втурнах се покрай дясната страна на сградата. Приборът за нощно виждане подскачаше около врата ми.

— След малко идвам и аз — обади се Докс.

— Не, стой на позиция! Прикривай ме, влизам през главния вход.

— Но…

— Недей да спориш, направи го!

Нямах време за размишления, но някъде дълбоко в себе си осъзнавах на колко страшна заплаха трябва да е подложена, за да поиска помощ. Дявол да го вземе, аз я вкарах в това положение. И сега ставаше безполезна дори утехата, която през цялото време носех в дъното на съзнанието си — че ако загина, то това поне ще сложи край на заплахата за Мидори и моя син. Дори да се самоубиех пред Ямаото, нямаше да спася Дилайла.

Изскочих на улицата, водеща към пътеката отпред. Точно както бе съобщила Дилайла, двамата служители стояха отпред и ме гледаха как се приближавам.

— Повали служителите — наредих на Докс. — Веднага.

Ако имаше друг начин, бих го използвал. Но нямаше да губя нито секунда по пътя си към Дилайла. А не можех да рискувам тези двамата да предупредят някого по радиото.

Главата на предния служител избухна и той се свлече на земята. Другият нямаше време дори да се изненада, преди да падне до него.

Без да прекъсвам тичането, извадих подарения от Докс нож и го отворих с палец. Наведох се над едно от телата, прерязах верижката около врата му и взех магнитната карта.

Прибрах ножа обратно в джоба си. Умът ми крещеше да вляза, но се нуждаех от още секунда. С трепереща ръка извадих клетъчния телефон и натиснах бутона за запаметения номер на човека на Тацу.

Той отговори от първия сигнал.

— Хай.

— Готов ли сте да изключите захранването? — попитах на японски.

— Да, готов съм.

— Направете го точно след трийсет секунди. Разбрахте ли?

— Гледам часовника — каза той. — Двайсет и девет, двайсет и осем…

Затворих телефона и го пуснах в джоба си. Поех си дълбоко въздух, после още веднъж и тръгнах по пътеката към входа.

Ямаото сграбчи Дилайла за китката, дръпна я от скамейката и едва не я повали върху масата. Стискаше адски силно.

— Какво е това? Какво е това? — крещеше и размахваше слушалката.

— Cest ip appareil! — изпищя тя. — Слухов апарат, гадино!

— Защо каза „Тук е горещо“? Защо го каза?

Големия Лю и Куро изглеждаха ужасени от поведението на Ямаото. Навярно си мислеха: „Може наистина да е слухов апарат, това обяснява затрудненията й с разговора, не е било от езика…“

Ямаото отново се вкопчи в горнището на бюстието и дръпна. Дилайла сложи ръка върху предавателя и затегли дрехата към себе си — твърде силно. Платът се разкъса и предавателят се откачи. Чу го как падна на пода.

— Къде е Рейн? — изрева Ямаото. — Казвай, курво, къде е!

Продължавайки да играе ролята, Дилайла вдигна със свободната си ръка остатъците от роклята и извика:

— Aidez-moi! Помогнете ми, моля ви!

Всички телохранители бяха обкръжили масата. Вече бяха извадили оръжието си, но не разбираха нищо. Нямаха представа дали да се съсредоточат върху масата, върху някое друго място в клуба или един срещу друг.

Дилайла се озърна. Всички в клуба гледаха и се мъчеха да разберат какво става. Приблизително половината бяха станали на крака.

Големия Лю се изправи.

— Ямаото… — започна той.

— Млъквай! — изкрещя Ямаото.

После също се огледа и сякаш за пръв път осъзна каква суматоха е предизвикал. Обърна се към Куро и кресна нещо на японски. Дилайла имаше чувството, че знае какво — искаше да я отведе някъде, където ще владее положението, където може да стане груб и да изкопчи исканата информация без да изплаши клиентите.

Тя не посегна към ножа на бедрото си. Беше в капан и ножът нямаше да й помогне. Но когато се опитаха да я изведат, щеше да има възможност и беше готова да я използва.

Ямаото все още я държеше за китката.

— Дръпни се от пътя — нареди той на Големия Лю.

Но китаецът не помръдна.

— Ти върши лоши работи — рече той. — Това мило момиче. Ти много груб човек.

После подвикна нещо на съдружника си, който скочи и веднага дотича.

Още изнервени клиенти и техните компаньонки ставаха на крака. Някои отстъпваха към летящата врата. На Дилайла се стори, че чува глух женски вик откъм входа, но не беше сигурна.