Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— По дяволите! — обади се Докс. — Улучих го, но не смъртоносно!

— Къде е?

— Излезе от мазето и отива на запад. Изкачи се по стъпалата заедно с още много народ и имах само секунда. Нямах възможност за прицел в главата. Надупчих го отстрани и той падна, но се изпречиха хора и пак стана, преди да повторя.

Тръгнах към стъпалата.

— На запад, към „Кото-дори“?

— Да, залита, все още можеш да го догониш.

Изтичах надолу, прескачайки през две стъпала. Ненадейно чух изстрели откъм общата зала. Там беше Дилайла. Спрях и се озърнах. После отново погледнах надолу. Още няколко крачки и щях да бъда на изхода, близо до Ямаото.

Направих още една крачка и пак спрях.

— Къде си, човече? — обади се Докс. — Побързай или ще го изпуснем.

Пак прекрачих надолу. Чух собствения си стон. После изтичах обратно нагоре, откъдето бях дошъл.

— Изстрели от общата зала — съобщих му. — Там е Дилайла.

— Мамка му! Добре, аз поемам Ямаото, ти върви й помогни.

— Тичам — отвърнах.

Втурнах се през фоайето, пак надникнах през процепа на вратата и влязох.

Видях Дилайла да стои пред едно от сепаретата. Предпазливо пристъпих натам, готов за стрелба. Залата беше пуста.

Приближих се. Под масата в сепарето имаше нещо.

Застанах до нея и погледнах. Долу лежаха Големия Лю и неговият съдружник, зяпнали от изненада, с широко разтворени очи. Върху челото на всеки от двамата се червенееше дупка от куршум.

Дилайла ме погледна.

— Видя ли Куро?

Поклатих глава.

— Трябва да го намерим — заяви тя. — Ямаото му каза, че Ню Йорк и Уаджима са твоя работа. Не мисля, че Куро му повярва, но сега ще повярва.

Посочих Големия Лю.

— Искаш да кажеш…

— Не можех да го оставя жив — обясни. — Ямаото му каза и цялата тази история щеше да бъде доказателство. Триадите щяха да подгонят Мидори и сина ти. Те не биха имали никакъв шанс.

Но Ямаото се беше измъкнал. Знаеше, че всичко е мое дело, и можех да си представя какво ще направи сега. Трябваше да се измъкна оттук и да позвъня на Мидори, да й кажа да вземе Коичиро и да бяга, да се укрие. Вече никога нямаше да ме види, но поне щяха да са в безопасност.

„Съсредоточи се — заповядах си. — Първо оправи сегашното положение, после можеш да предупредиш Мидори. Нищо няма да стане толкова бързо. Разсъждавай.“

Чух от другия край на залата гласа на Докс:

— Влизам, не стреляй.

Обърнахме се и видях едрия снайперист да идва към нас, нарамил карабината с цевта надолу. Като видя голотата на Дилайла, само леко повдигна вежди.

— Ямаото изчезна — съобщи той. — Видях как шофьорът му го прибра. Прострелях гумите, но те са специален модел, и спукани вършат работа. Той обаче е ранен. Видях кръвта му по улицата. Здравата съм го надупчил.

Чух отвън вой на сирени. Млъкнахме и се ослушахме.

— Най-почтително предлагам да си плюем на петите — каза Докс.

— Куро избяга ли? — попита Дилайла.

— Не го видях — отговори Докс. — Но имаше много народ, а аз гледах за Ямаото. Защо, трябваше ли да застрелям и него?

— Ще ти обясня после — прекъснах го. — Хайде, да вървим.

— Може все още да се крие някъде тук — предложи Дилайла. — Би трябвало…

Поклатих глава.

— Ти свърши достатъчно, дори повече от достатъчно. Трябва да се измъкваме.

Свалих сакото си, наметнах Дилайла и тримата изтичахме към изхода от мазето.

Сирените наближаваха. Завихме покрай източната страна на сградата и по една тясна уличка изскочихме южно от клуба, където бях паркирал вана. Качихме се и потеглихме. Дилайла седеше до мен, Докс отзад. След малко се движехме на юг по „Ниреке-дори“ и спокойното улично осветление и затворените бутици изглеждаха нереални след всичко преживяно преди минути.

— Какво стана с Ямаото? — попита Дилайла.

Докс й разказа. Усещах, че се чувства виновен задето не го е убил.

— Било е страхотен изстрел — похвалих го. — В движение, само за секунда, сред всичките тия хора в паника…

— Да, но…

— Никакво „но“. Ранил си го тежко, никой не би се справил по-добре.

— Не чак толкова тежко, колкото ми се иска, но куршумът беше с кух връх, тъй че сега има хубава дупка някъде в гърдите. Само адреналинът и невероятният късмет му помогнаха да се добере до колата. Дано наблизо да няма болници.

Болници, помислих си аз. Разбира се.

Извадих клетъчния телефон и се обадих на Тацу.

Разказах подробно на Тацу за станалото преди малко. Той беше зле и стенеше от болка, но умът му изглеждаше остър както винаги.