Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Съобщих на Докс и Дилайла, че съм разговарял с Тацу, но иначе запазих дистанция. Казах им, че от оперативна гледна точка ще е по-добре да не се събираме без крайна необходимост. Но имаше и нещо повече. Чувствах се като пред пропаст. Ако нещата се развиеха по един начин, щях да остана на сигурна почва. Ако тръгнеха в друга посока, щях да рухна в бездната. Въпреки случилото се с Дилайла във вана, не можех да споделя чувствата си с никого. Трябваше да ги понеса сам.

Тази нощ трима членове на „Обединен бамбук“ бяха застреляни пред един техен клуб в Шинджуку. Медиите отново гръмнаха, обявявайки престрелката за поредната улична битка във войната между якудза и етническите банди. Тацу ми се обади и попита:

— Нямаш нищо общо, нали?

Гласът му беше толкова немощен, че сърцето ми се сви.

— Не — отговорих. — Току-що научих.

— Тогава новината е добра. Значи Ямаото не им е казал, че ти стоиш зад станалото в „Шепот“. Иначе хората му нямаше да си отмъщават на китайците. Казах ти, засега Мидори и синът ти са в безопасност.

— Не и ако Ямаото оцелее.

— Той все още е в интензивното. Но състоянието му се подобрява.

— Великолепно.

— Не, само добро — отвърна той също тъй саркастично. — Утре може да го прехвърлят в общото отделение.

— Добре. Нека ти кажа какво ще ми трябва.

Продиктувах му списъка.

— Няма проблеми — каза той, когато свърших. Гласът му ставаше все по-слаб.

— Как си? — попитах.

— Ами… крепя се.

Стиснах зъби.

— Не се предавай, моля те.

— Добре.

Исках да кажа още нещо, но не измислих друго, освен:

— Защо не поспиш? Ако узнаеш нещо, ще ми се обадиш.

— Добре — повтори той и затвори.

На другата сутрин отново се подложих на натоварване и това ми помогна малко да се успокоя. Пуснах си душ и се избръснах, закусих добре в един съседен ресторант, после излязох да се разходя.

Беше студено и ясно слънчево утро. От ресторанта тръгнах на изток покрай забързаните човешки потоци около гарата Шинджуку и накрая стигнах до парка Шинджуку Гьоен, където хризантемите бяха навлезли в краткия си период на цъфтеж. Поскитах из градините и за кратко успях да се разсея сред малките езерца от жълти, розови и лилави цветове.

Докато излизах от парка, телефонът ми иззвъня. Беше Тацу. Разгънах апарата.

— Да.

— Преместили са го тази сутрин. Състоянието му е стабилно, но го държат под упойка. Кажи ми, когато бъдеш готов.

— Вече съм готов. Колко души го наблюдават, кои и къде се намират?

— Седем. Трима в стаята, по двама в двата края на коридора.

— И сестрите ги търпят?

— Ако ги видиш, и ти няма да спориш.

Замислих се. Многослойната защита беше умно решение. Нямаше как да се добера до пазачите в стаята, без първо да вляза в сблъсък с една от групите в коридора. В най-добрия случай това щеше да ме забави, давайки на онези вътре време да се подготвят, а другите двама да се притекат на помощ.

— Нали каза, че ще се погрижиш за това? — попитах.

— Да. Ще наредя да арестуват и седмината.

— Мислех, че не можеш… — започнах.

— Не съм казал, че ще ги задържа за дълго. И между другото, тази дребна волност ще ми струва работата. Само че ако искат да ме уволнят, ще трябва да побързат.

Той се разсмя, после почна да кашля. Кашлицата продължи доста дълго. Стори ми се, че отпи нещо и пристъпът отмина.

— Кога можеш да бъдеш готов? — попитах.

— Дай ми един час. Трябва да събера солидна ударна група. Хората на Ямаото може да се окажат… неотстъпчиви.

— Осигури ли каквото те помолих?

— Разбира се.

— Значи сме готови за действие. Тръгвам към теб.

Час по-късно бях заел позиция на едно от стълбищата в хирургическото отделение на болницата „Джикей“, един етаж над Ямаото. Бях облечен със стандартен болничен халат. Нестандартен бе пистолетът със заглушител в кобура отдолу. Но го носех само за всеки случай и нямах намерение да си служа с него. Основното ми оръжие се състоеше от две спринцовки в книжна торба. Първата беше пълна със сто милиеквивалента калиев хлорид. Втората съдържаше същото количество обикновен солен разтвор.

Солният разтвор може да се набави навсякъде, но ако нямаш достъп до подходящите суровини и оборудване, за калиевия хлорид се иска рецепта. За щастие въпреки заболяването Тацу бе запазил способността си да набавя забранени стоки. Само преди няколко минути бях минал през стаята му и той наистина разполагаше с необходимото. Когато му обясних какво смятам да направя, остана доволен.