Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Добрах се до втората стая. Празна като първата.

Сепаретата, сепаретата, помислих си. Продължавах да се движа колкото можех по-бързо, без да отлепвам гръб от стената. Знаех, че в залата има четирима телохранители, и непрестанно се оглеждах за тях, но не можех да ги забележа сред хаоса.

Един мъж се зададе насреща ми с несигурна крачка, размахвайки ръце пред себе си. Блъснах го настрани и той с вик се сгромоляса на пода.

Блокираният авариен изход беше точно пред мен, вляво от него имаше сепарета покрай стената. Продължавайки да се оглеждам, аз пристъпих натам. На пода пред по-близкото сепаре имаше някаква купчина и…

Двама телохранители стояха с пистолети в ръцете и слепешком се озъртаха за заплаха.

Завих наляво към най-близкия ред седалки около бара, като заобикалях крещящите, препъващи се клиенти и непрестанно оглеждах залата. Скочих на една от долните скамейки, за да имам прикритие, ако някой забележи проблясъка на изстрелите и отвърне на огъня. Подпрях ръце върху облегалката и насочих лазера към главата на първия телохранител.

Пуффф. Човекът залитна и се свлече на пода.

Заглушителят скри пламъчето на изстрела. Другият не видя нищо или дори да бе видял, не разбра какво става. А тихият пукот бе заглушен от крясъците наоколо. Онзи просто стоеше, озърташе се и навярно дори не разбра, че партньорът му вече лежи мъртъв на пода.

Пуффф. Повалих и него с втори изстрел в главата.

Пролазих към другия край на скамейката, в случай че някой е забелязал пламъка на изстрелите. Оставаха още двама телохранители плюс Ямаото, Куро, Големия Лю и неговия съдружник.

Но къде? Огледах залата от ляво на дясно. Хората все още се щураха във всички посоки. Искаше ми се да извикам: „Дилайла, къде си?“

Пред ъгловото сепаре припламна светлина. Погледнах натам. Беше Ямаото. Държеше клетъчен телефон и се мъчеше да види какво става.

Ето го негодника! Ъгълчетата на устните ми се извиха нагоре. Вдигнах пистолета и насочих лазера към челото му.

Зеленото сияние на прибора потъна в ослепителен бял блясък. Замижах и неволно отметнах глава.

Веднага разбрах какво е станало. Токът беше дошъл. Приборът имаше автоматичен прекъсвач за силно осветление и това ме спаси от заслепяване, но все пак изгубих няколко секунди, докато привикна със светлината. Приклекнах зад седалката и смъкнах очилата. Когато отново надникнах и вдигнах пистолета над седалката, Ямаото беше изчезнал.

По дяволите. Огледах се.

Ето го, движеше се отляво. Прицелих се в гърдите му.

Бам! Един куршум се заби в облегалката на сантиметри от главата ми. Завъртях се надясно и видях единия от телохранителите, коленичил на пода пред сепарето.

Бам! Нов куршум разкъса облегалката. Не разсъждавах. Просто стиснах дръжката на пистолета, прицелих се в гърдите му и натиснах спусъка. Изстрелът го улучи в гръдната кост. Той отхвръкна назад и аз го прострелях още два пъти, преди да докосне пода.

Отново се завъртях към Ямаото. Той вече тичаше и всички тичаха заедно с него, бягаха от стрелбата. Завъртях пистолета, прицелих се.

— Лягай! — чух зад себе си вика на Дилайла.

Проснах се и над главата ми профуча куршум, след част от секундата последва трясък на изстрел. Пролазих надясно и надникнах над облегалката. Беше четвъртият телохранител. Той завъртя пистолета към новата ми позиция и пак стреля. Пропълзях към края на скамейката, а в главата ми се въртеше идиотската мисъл: „Май не ни потръгна добре, нали?“

Подадох пистолета иззад седалката. Телохранителят ме видя и пак се прицели.

Бам! Бам! Бам! Пак пистолетни изстрели, но не откъм него. Тялото му подскочи и се свлече на пода. Озърнах се. Дилайла стискаше пистолета на един от повалените телохранители.

Извадих нов пълнител, изхвърлих стария и презаредих. Прибрах използвания и казах в микрофона:

— Докс, Ямаото излиза в момента — не знам дали от предния изход или откъм мазето.

— Да, много народ изскача и от двете места — потвърди той с онова свръхестествено спокойствие, което проявяваше, когато гледаше през оптическия мерник. — Чакам го, чакам го.

Обърнах се към Дилайла. Роклята й беше раздрана до кръста, но тя сякаш не забелязваше това. Държеше пистолета на телохранителя с две ръце и оглеждаше залата за заплаха.

— Добре ли си? — подвикнах й.

Тя продължаваше да се оглежда.

— Бягай! Трябва да ликвидираш Ямаото, той знае, че онова в Ню Йорк е твоя работа!

Без повече приказки прескочих скамейката и хукнах към летящата врата. Надникнах през процепа в средата — наляво, надясно. Служителките и прислужникът бяха изчезнали. Прекрачих във фоайето, като въртях едновременно главата си и пистолета. Диванът. Вратата на кабинета. Стълбището.