Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Явно полагайки усилие да се успокои, Ямаото отговори:

— Това мило момиче е заплаха, както ще разбереш след малко. А сега, ако обичаш…

И тогава светлината изгасна.

Завих надясно по пътеката и се отправих към входа. В дясната си ръка държах магнитната карта, в лявата прибора за нощно виждане, пистолетът беше в кобура на бедрото ми. Представих си как служителките ме гледат в момента на екрана и се мъчат да проумеят. Кой е този с костюма? Защо не го познаваме? Пазачът вероятно стоеше до входа — сравнително спокоен, докато вратата не се е отворила.

С разтуптяно сърце изкачих стъпалата, пристъпих право към магнитния четец и размахах картата пред него. Ключалката щракна. Пъхнах картата в джоба си, извадих пистолета и го скрих зад гърба си, докато вратата почваше да се отваря.

Охранителят беше там, точно до входа. Когато ме видя, се навъси — очевидно очакваше да види някого от слугите, след като вратата се отвори сама. Докато прекрачвах покрай него, той възкликна: — Ой! Хей!

Озърнах се наляво, дочувайки нелепите за момента звуци на някаква тиха техно музика. Там беше вторият охранител. Завъртях се надясно. Служителките ме гледаха зяпнали и се мъчеха да проумеят какво става. Зад тях стоеше трети мъж — един от слугите, които описа Дилайла.

— Ой! — повтори първият охранител и пристъпи към мен.

Очевидно не разбираше същността на заплахата. Навярно си мислеше, че има работа с обикновен натрапник, когото може да стресне със свиреп поглед и няколко крясъка. После забеляза, че държа ръка зад гърба. Очите му се разшириха и той бръкна под сакото си.

Насочих пистолета и го застрелях с два куршума в гърдите и един в главата. Всичко стана съвсем тихо — само трикратно свистене и шумът от падането му на земята.

Завъртях се към втория охранител. С разширени очи той посягаше под сакото си. Повалих го с един изстрел в главата.

Пак се озърнах. Жените бяха замръзнали, вероятно изпаднали в шок. Прислужникът също.

После светлината изгасна. Музиката замлъкна. В клуба внезапно настана зловеща тишина.

Една от служителките изпищя в тъмното. Надянах прибора и прекрачих през летящата врата към общата зала.

Не знаех къде е Дилайла. А разполагах само с две минути тъмнина, за да я открия.

В мига, когато изгаснаха лампите, Дилайла пусна бюстието и бръкна под роклята си. Пъхна пръсти в дръжката на скрития нож, измъкна го от ножницата и замахна към китката на Ямаото. Острата като бръснач керамика проряза като масло кожата и мускулите и стигна до костта. Той изрева в мрака и пусна Дилайла.

Тя блъсна Големия Лю с всичка сила, той изхвръкна от сепарето и се стовари върху телохранителите. Дилайла усети как Ямаото опипва да я хване и отново замахна с ножа. Вече от всички страни на залата долитаха викове, писъци и ругатни на хора, които се блъскат в тъмното.

Дилайла се покатери на скамейката, прекрачи приведена до края и скочи долу. Започна да се промъква покрай стената.

После някой я дръпна за глезена и тя падна.

В зеленото сияние на прибора за нощно виждане гледката напомняше сцена от филм на Джордж Ромеро: десетки хора се щураха насам-натам с изкривени от страх лица и протегнати ръце, блъскаха се един в друг и крещяха в мрака.

Тръгнах надясно, въртейки едновременно пистолета и главата си. Паниката в залата беше почти осезаема. Още малко и щеше да настане пълна суматоха.

Придържах се с гръб към стената и продължавах надясно, към стаите за гости. Предполагах, че Дилайла и Ямаото трябва да са там.

Стигнах до ъгъла на залата и продължих. Тук-там припламваха светлинки, най-хладнокръвните гости палеха запалки и включваха клетъчни телефони. Хайде, хайде, помислих си. Времето ми изтичаше.

Стигнах до първата стая и натиснах дръжката на вратата. Тя се отвори. Празно.

Отпред долетя мъжки глас:

— Аварийният изход е залостен! Женски писък:

— Ами ако има пожар?

Повече не им трябваше. Всички побягнаха, повечето напред, но някои, объркани в тъмното, тръгнаха в погрешна посока и се сблъскаха с другите. Хората се препъваха, падаха един върху друг. Ритани и настъпвани, падналите се разпищяха и това засили паниката.

Чух в ухото си гласа на Докс:

— Добре ли си, мой човек? Дилайла, можеш ли да говориш?

— Добре съм, вътре съм — съобщих аз в движение. — Остани на позиция и наблюдавай входа.

— Разбрано — отвърна той.

От Дилайла нямаше нито дума.