Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Аз съм Лю — представи се той и повторно стисна ръката й. — Но, моля ви, наричайте ме Големия Лю.

— Да, Големи Лю — отвърна Дилайла със силен парижки акцент. — Enchantee.

— А, вие сте французойка — изненада се Големия Лю.

— Да, французойка. Мой английски… моля, извинете. Аз още уча…

— Аз също! — възкликна Големия Лю и енергично размаха ръце, после се разсмя, сякаш това бе най-забавното нещо на света.

Дилайла се обърна към Ямаото и Куро. Двамата кимнаха за поздрав. Дилайла протегна ръка на Ямаото.

— Вие сте… господин Ямаото? — попита тя.

— Ямаото — потвърди той и небрежно се ръкува с нея.

Дилайла усети, че той търпи присъствието й само за да угоди на Големия Лю. И вероятно да го разсее. Извърна се към Куро и отново протегна ръка.

— А вие сте господин Куро?

— Хай — каза той и стисна ръката й.

— Благодаря, че ме поканихте на вашата маса — изрече тя не толкова за тях, колкото за Рейн и Докс.

— Моля, моля — намеси се Големия Лю и посочи скамейката.

Дилайла седна срещу Куро и по диагонал срещу Ямаото, а китаецът се настани до нея.

Киоко се поклони и си тръгна. Дилайла се усмихна и си помисли: „Започваме“.

Като разбрах за напредъка на Дилайла в клуба, бях едновременно доволен и разтревожен. Доволен, че при новия развой на събитията тя можеше да докладва точно за позицията на Ямаото. Но разтревожен, че е по-близо до него, отколкото трябваше. Определено бе загубила свободата да маневрира. Вярно, можеше да се извини и да отскочи до тоалетната, но ако нещо я задържеше по пътя? Или ако Големия Лю решеше да я придружи, за да си поговори с нея насаме, може би дори да й пусне ръка? Имаше десетки възможности този неочакван развой да ни създаде проблеми.

Всъщност вече ги бе създал, защото Дилайла не можеше повече да говори свободно и да ни дава информацията за положението, която очаквах. Справяше се добре и ни подаваше сведения под формата на разговор със събеседниците си, но не можеше да излиза извън определени граници.

Е, тя знаеше къде е Ямаото в момента и можеше скоро да ми съобщи. Междувременно исках да задвижим нещата.

— Дилайла — казах, — сега ще залостя аварийния изход на общата зала. Ще използваме вратата в мазето, както е според плана. Ако си съгласна, изкашляй се.

Тя се изкашля.

— Добре — продължих. — Тръгвам. Ще се обадя пак след няколко минути.

Взех единия лост и тръгнах. Бях облечен с тъмносин костюм, синя риза и тъмносиня вратовръзка. Комбинацията от тъмни цветове не е връх на елегантността, но сега облеклото ми служеше на две цели. Навън щеше да убеди всекиго, че съм почтен и заможен гражданин, носещ може би нещо за изхвърляне. Разбира се трябваше да прикривам от наблюдатели дясната си страна, за да не разваля това впечатление с издутината от кобура с пистолета със заглушител, но при слабо осветление никой нямаше да забележи. А по-късно, в клуба, с тъмните дрехи щях да бъда много по-малко забележим сред мрака. Кларковете с гумена подметка на краката ми никога не биха застрашили законодателите на модата в областта на обувките, но бяха стабилни и безшумни като маратонки. И удобни.

В края на уличката спрях да огледам и да се ослушам — пълно спокойствие, — после се промъкнах зад сградата. Опрях края на лоста в една от пролуките между бетонните плочи на пътеката, после внимателно притиснах другия край към вратата на височина около метър. Изпробвах различни ъгли и посоки, докато лостът се намести идеално, после го натиснах надолу, за да се залости. Опитах да го издърпам, но желязото не помръдна. Добре. Тръгнах обратно към позицията си.

— Аварийният изход е блокиран — рекох в микрофона. — Сега всичко зависи от теб. Очаквам твоя сигнал. Ако ме чуваш, изкашляй се и ще бъда в готовност.

Докато Дилайла седеше с Големия Лю, Куро и Ямаото, цяла върволица сервитьорки донесе горещи влажни кърпи, някакви непознати за нея закуски и бутилка шампанско „Тетинже“. Куро разговаряше със сервитьорките на японски. Дилайла се преструваше, че и английският на мъжете е почти също тъй неразбираем за нея.

— Е — попита я Големия Лю, докато им наливаха шампанско, — какво мислите за „Шепот“?

— Да шепнем? — отвърна тя със смутена усмивка.

Ако си разиграеше ролята както трябва, щяха да решат, че не само не знае английски, но е и глуповата, а винаги е желателно да бъдеш подценяван от хората, които манипулираш.

— Говоря за клуба — обясни Големия Лю със снизходителна усмивка и размаха ръка наоколо.