Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Да го изключа преди идването на Ямаото — довърши тя. Кимнах.

— Да, добра идея. Никой няма да забележи, преди да е станало късно. А щом той влезе, това ще ни е последната грижа.

— Но как ще изключим централното електроснабдяване?

— Моят приятел ще прати човек в местната подстанция. Но има един проблем. Той може да ни даде само две минути тъмнина, дори по-малко. Надхвърли ли този срок, градските власти ще проведат разследване, а моят приятел не иска да се стига дотам.

— Две минути… — повтори Дилайла.

— Достатъчни са. Преди да се обадя на нашия човек и лампите да угаснат, ти вече ще стоиш до аварийния изход, за да ме пуснеш вътре. Трябва да бъдеш.

— Защото щом токът спре, главният вход няма да работи. Той има електронна ключалка.

— Именно. И същевременно не можем да използваме аварийния изход преди спирането на тока — иначе алармата ще ни издаде.

Тя кимна.

— А камерата е насочена към изхода.

— Камерата вече ще е изключена, когато ме пуснеш. Не знам дали водят видеозапис, но след като токът спре, няма да има значение.

— Ами вътре в клуба? Дори да изключиш осветлението, няма да бъде съвсем тъмно. Хората имат запалки, клетъчни телефони…

— Идеално — казах. — Трябва ни точно толкова светлина, колкото хората да не изпаднат в паника и да не хукнат насам-натам. Малко светлина ще им помогне да запазят спокойствие и да останат на място две-три минути, докато чакат токът да дойде отново. Така или иначе, със запалки и клетъчни телефони, преди очите им да са привикнали с мрака, ще виждат само на две-три крачки. Аз ще имам прибор за нощно виждане и пистолет със заглушител. Ще вляза и ще изляза за по-малко от две минути. Никой няма да разбере какво е станало, преди лампите отново да светнат, а дотогава ние ще сме изчезнали.

Дилайла кимна. Помълчахме, докато тя обмисляше думите ми.

— Настани ли се в нов хотел? — попитах.

Тя използваше едно и също име в „Льо Меридиен“ и „Шепот“, в случай че някой от клуба реши да я провери. Очевидно след тази вечер това трябваше да се промени.

Дилайла пак кимна.

— В „Ню Отани“. Близо до метростанция Акасака Мицуке. Под името Еме Акер.

— Добре, значи е уредено. Сега слушай. Ако нещо се обърка, ако ти потрябвам за каквото и да било, само кажи: „Тук е горещо“ и веднага ще дотичам.

— Как ще влезеш? — попита тя.

— Мисля, че пистолетът е добър аргумент при необходимост.

Тя се разсмя.

— И аз ще дойда — вметна Докс, — но понеже съм по-далече, ще ми трябва повече време.

Дилайла се усмихна.

— Не вярвам да ми трябва помощ от кавалерията.

Погледнах я.

— И аз не вярвам. Знам, че си свикнала да действаш без подкрепления, но довечера ще ги имаш. Запомни, сигналът е „Тук е горещо“. Използвай го, ако се наложи.

Дилайла кимна, но усещах, че го прави по-скоро за да ме успокои, отколкото от истинска убеденост. Е, нямаше какво друго да сторя, освен да я уверя, че може да разчита на нас. Така или иначе, тя вероятно бе права. Сигналът едва ли щеше да ни потрябва.

В девет и половина вечерта Дилайла стигна до клуба. Беше облякла пурпурната рокля със сатенено бюстие, която си купи този следобед. Предната вечер бе забелязала, че много от компаньонките носят черно, и смяташе, че не е зле да изпъква. Е, червеният сатен подхождаше идеално за целта. Щеше да хваща мекото осветление в клуба по най-подходящия начин. Аксесоарите също бяха на място: черни обувки с високи токчета и закрити пръсти; старинна ръчна чантичка, изплетена от сребърни нишки; набрана сребриста наметка за по-впечатляващо. На лявата си китка носеше една-единствена диамантена гривна, която да хвърля отблясъци; на ушите — малки диамантени обици, избрани точно с обратната цел. Никакви обици не биха подхождали на сегашния тоалет, а и не искаше нещо да привлича излишно внимание към ушите й, след като в едното носеше слушалка. Слушалката беше малка, с телесен цвят, освен това спуснатата коса я прикриваше, но защо да рискува?

Докато завиваше по улицата към клуба, тя леко наведе глава и изрече:

— На позиция ли сте?

— Тук съм — отговори Рейн. Намираше се на една уличка южно от клуба, близо до мястото, където бяха паркирали вана.

— Разбрано — обади се и Докс. — Виждам те ясно като посред бял ден. И, скъпа, гледката е прелестна.

Тя се усмихна. Ако в Хонконг не бе виждала Докс в действие, би си помислила, че е прекалено голям шегаджия, за да му се довери в операция. Но не бе срещала по-хладнокръвен агент от него през онази нощ. Рейн й каза, че Докс си е такъв — вечно щурее, докато не дойде моментът да повали някого с карабината. Когато стреля, бе обяснил Рейн, Докс е невъобразимо тих и неподвижен. Ако му кажеш нещо, ще отговори, но сякаш е някъде другаде. Или по-скоро сякаш е тук дотолкова, че в момента преставаш да бъдеш реалност за него.