Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Тя извади телефона си, натисна няколко бутона и ми го подаде.

— Какво ще кажеш?

Наложи се присвия очи, но успях да разчета йероглифите.

— Да — потвърдих. — Точно това е, което си предположила. Браво на теб — замислих се, след това продължих: — Най-вероятно и другата врата действа по същия начин. Аварийните изходи в обществените сгради се поставят според определени правила. Винаги се отварят навън чрез натискане на лост. Значи можем да ги залостим отвън с най-обикновен стоманен прът. Ще проверя утре, когато отида да разузная наоколо.

— Мястото е впечатляващо — каза Дилайла. — Много изискано и работи като часовник. А жените са потресаващи. До една.

— Хрумна ми нещо — обади се Докс. — Може би трябва лично да разузная обстановката вътре. Не е зле да погледне и втори човек, нали разбирате.

Стрелнах го с поглед. Той сви рамене.

— Недей да се дразниш. Няма нищо лошо човек да си харесва работата.

Дилайла бръкна в чантата си и извади детектора на Хари.

— Заповядай. Да не го забравя.

— Може да ти потрябва утре вечер… — започнах аз.

— Не, вече си свърши работата. И то много добре. Задейства се във вестибюла и от камерата в мазето срещу аварийния изход, през останалото време мълча. Сега разбирам защо ти е сантиментален спомен.

Взех детектора и поклатих глава.

— Друг път ще ти разкажа тази история.

Тя кимна и разтърка очи.

— Трябва да дремна.

— Права си — съгласих се. — Утре можем да довършим планирането. Защо не поспиш, докато можеш? Обади ни се, като станеш.

— Добра идея — отвърна тя и се изправи.

Аз също станах.

— Ще те изпратя до хотела.

Дилайла поклати глава.

— Засега по-добре да стоим настрани един от друг.

Отново не знаех какъв е истинският мотив — личен или професионален, но не беше нито времето, нито мястото да го обсъждаме.

— Добре — кимнах.

Докс също стана. Протегна ръка и Дилайла я стисна.

— Чудесно е, че те поканиха да се върнеш утре, и не съм изненадан — каза той. — Наистина чудесно се справи тази вечер, на непознат терен и без сериозна подготовка, това е факт.

Тя се усмихна мило.

— Благодаря, Докс.

— Нашият славен водач също мисли така — добави той. — Както споменах и преди, не е твърде приказлив за тия неща.

Усмивката на Дилайла посърна и тя колебливо кимна, сякаш казваше: „Хайде да не подхващаме тая тема, бива ли?“ Аз бях по-прям и му хвърлих поглед в стил: „Стига глупости!“ Но той не мирясваше.

— Да, ако можеше да го видиш първия път, когато го прегърнах. Беше толкова напрегнат, че се уплаших да не припадне. Втория път го понесе малко по-леко. И да пукна, ако не почна да му харесва някъде след четвъртия-петия път. Сега се вкисва, ако минат няколко дни, без да му пусна ръка.

Дилайла закри устата си с длан и наведе глава. Няколко секунди стоя съвсем неподвижно, после избухна в смях. Погледнах Докс, наполовина смаян, наполовина вбесен от непрестанните му щуротии, но той дори не забеляза, защото също се смееше.

Нищо не можех да сторя, освен да стоя така, докато смехът им ставаше все по-силен. Докс бършеше насълзените си очи и повтаряше: „Извинявай, извинявай“, а Дилайла беше прегърнала раменете си и цялата се тресеше.

След като трая неприятно дълго, смехът им стихна. Дилайла дълбоко си пое дъх на няколко пъти, после ми каза:

— Утре ще ти се обадя.

Кимнах.

— Да. Разбрано.

— Лека нощ — пожела й Докс и усетих, че още се мъчи да сподави смеха.

Тя успя да излезе, без отново да се разсмеят, но имах чувството, че едва е удържала до асансьора. Погледнах Докс.

— Извинявай, мой човек, извинявай — рече той. — Просто в теб има нещо, което ме предизвиква!

— Мисля, че това се нарича „прехвърляне на вината върху жертвата“.

— Добре де, посмей ми се и ти, задето хванах травестита Тиара, ако от това ще ти олекне.

— Не, на теб ще ти олекне. Затова няма да го направя.

— А, много си жесток, Джон Рейн, много жесток — поклати глава той и този път нямаше как да се удържа.

Избухнах в смях.

На другата сутрин минах набързо покрай „Шепот“ — обикновен жител на квартала, излязъл за ранен крос с маратонки, спортен екип и ниско нахлупена шапка в хладното утро.

Притичах по една от уличките зад клуба. Като знаех работното им време, не ми се вярваше някой от служителите да е наоколо толкова рано, но и да ме видеха, никой не би обърнал внимание на човек по анцуг, търсещ къде да пусне една вода.

В подкрепа на това прикритие, аз спрях и почнах да разкопчавам долнището, като същевременно се оглеждах за камери. Не видях нищо, освен глуха бетонна стена с авариен изход отляво — гладка стоманена плоча без дръжка или някакво друго приспособление.