Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— А, в Париж срещнах една симпатична жена. Валери. Тя… тя ми каза за „Шепот“.

Жената се усмихна и кимна.

— А, Вал. Беше много популярна тук. Как е тя?

— Много добре, струва ми се.

— В Париж ли живеете? Или…

— Да, в Париж.

— Значи в Токио сте само на посещение.

— Oui. Да, на посещение.

Жената отново кимна и се позамисли.

— При нас членуват изключителни хора — каза след малко. — Мъже с необичайни богатства и вкусове. Могъщи. Смятате ли, че можете да забавлявате подобни мъже? Знаете ли как… да им доставите удоволствие?

Дилайла отново се позабави, сякаш имаше затруднения с английския.

— Аз харесвам мъжете — заяви прямо.

Жената се разсмя.

— А предполагам, че и те ви харесват. Но, простете ми, английският ви не е много добър, нали?

Дилайла се усмихна сконфузено, сякаш жената бе разкрила нейна тайна.

— Non. Но аз бързо се уча.

Жената пак се разсмя.

— Ще ви се наложи. Трябва да научите и малко японски. Но всичко по реда си. Трябва да разговаряте с господин Куро, а той не е тук тази вечер. Но утре ще бъде. Можете ли да дойдете пак?

Тъй като щеше да отговаря на ролята й, Дилайла си позволи доволна усмивка.

— Да дойда утре вечер? — попита тя.

— Да.

— Добре. По кое време.

— Както сега. Не знам дали ще бъде свободен, може да се наложи да го почакате.

— Аз мога да чакам.

— Добре. А как ви е името?

— Наричат ме Лора.

— Е, Лора, беше ми приятно да се запознаем. Можеш да ме наричаш Киоко.

— Enchantee — каза Дилайла и стисна ръката на жената. После добави: — Дали е разрешено… може ли да видя? Клуба?

Киоко се усмихна и пак я огледа.

— Не виждам пречки. Тук определено изглеждаш на място.

Тя хвана Дилайла за лакътя и я поведе през летящата врата. Дилайла забеляза, че вратите се движат и в двете посоки, без дръжки или ключалки.

От другата страна имаше просторна правоъгълна зала на три нива. Най-долу, в средата, бе разположен бар без места за сядане. Една стъпка по-горе го обкръжаваха четири дълги вградени скамейки с кожена тапицерия. Облегалките им се издигаха до пода на третото ниво, където в момента стоеше Дилайла. Десетина мъже с костюми и двойно повече потресаващи жени със също тъй потресаващи рокли седяха на скамейките около бара, а техно музиката, която Дилайла бе чула преди малко, сега се смесваше със звуците на разговори и смях. Неколцина мъже вдигнаха очи към нея и тя осъзна, че това е една от целите на особеното архитектурно разположение — да могат членовете на клуба спокойно да разглеждат и оценяват дамите. Забеляза дори, че и осветлението е нагласено за удобство на клиентите: местата за сядане бяха осветени непряко, тъй че запазваха чувството за уединение, докато свободното за движение горно ниво се осветяваше от няколко елегантни висящи лампи.

Покрай стената срещу вратата, откъдето бяха влезли, имаше половин дузина сепарета. Те също бяха осветени дискретно и напомняха будоари. В няколко от тях се виждаха пак заможни на вид мъже и разкошни жени от различни етноси. Няколко японки, несъмнено красиви, но не тъй пищно облечени като компаньонките, обикаляха из залата да разнасят закуски, освежителни напитки и изобщо да се погрижат членовете на клуба да не бъдат лишени от нищо.

Отвъд сепаретата имаше врата. Зеленият светещ знак над нея показваше, че това е един от двата аварийни изхода. Би искала да я разгледа по-отблизо, но усещаше, че на това няма да се погледне с добро око.

— Красиво е — възхити се Дилайла.

Киоко я погледна.

— Мислиш ли, че тук ще ти хареса?

Дилайла кимна.

— Certainement 3 3 Несъмнено (фр.). — Б.пр. . Сигурна съм, че ще ми хареса.

Киоко се усмихна и я придружи обратно към фоайето. Спряха пред изхода.

— В такъв случай ще се видим утре вечер по същото време, нали? — попита Киоко.

Дилайла кимна.

— Да. И благодаря.

Киоко леко се поклони и се върна в кабинета си. Дилайла се обърна към жените зад квадратния диван.

— Ъ-ъ-ъ… тоалетната? — попита тя.

Едната жена посочи към стълбището. Дилайла благодари и си отбеляза, че от мястото си зад дивана жените не могат да видят нито вратата на тоалетната, нито тази на сервизното помещение. Слезе надолу, като в движение отвори чантата си, извади невинен на вид ключодържател и откачи дръжката на единия ключ. Към нея бе прикрепен автоматичен шперц, укрит в кухата назъбена част. Тя прикри шперца в дланта си, пусна ключовете в чантата и извади извънредно тънката стоманена пиличка за нокти, която вършеше чудесна работа и като резервен инструмент за отваряне на ключалки.