Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Добре.

— И последното са камерите. Едва ли има открити камери, освен може би над входа. Заведението се слави с изключителна дискретност и явните охранителни камери вътре ще развалят настроението. Но може да имат по-незабележими. Ето нещо, което ще ти помогне да ги откриеш, ако е така.

Извадих специалния джобен детектор за електроника, който ми изработи Хари преди да умре, и го подадох на Дилайла.

— Заповядай. Засича честотите на хоризонталния осцилатор, излъчвани от видеокамерите. Не е магическа пръчка, но ще ти даде известна представа.

Дилайла подхвърли апарата на дланта си и го огледа одобрително.

— Хубава машинка.

— Бих желал да ми го върнеш, ако е възможно. Друг такъв няма в целия свят. А има и сантиментална стойност за мен.

Устните на Докс взеха да се разтеглят в усмивка.

— Ти и сантименти?

Спомних си за Хари и го погледнах.

— Смущава ли те нещо?

Усмивката изчезна.

— Не, нищо.

Погледнах Дилайла, после пак Докс.

— Въпроси? Коментари?

— Значи план А е Докс да застреля Ямаото, докато излиза от колата и влиза в клуба — обобщи Дилайла. — Останалото е план Б.

— Точно така. Но не бива да разчитаме на план А. Ти видя улицата. Няма много места, където да разположим Докс за обстрел на входа. Паркирането на улицата е забранено, тъй че не можем да го настаним във вана. Наблизо до „Аояма-дори“ има строеж, който може да свърши работа, но оттам ъгълът е такъв, че Докс ще разполага само със секунда за изстрела. Ямаото се движи с брониран мерцедес и вероятно ще има цял куп телохранители. Ако не се задържи за момент пред входа, няма как да го ликвидираме, преди да е влязъл.

— Да — каза Докс. — И така план Б става план А.

— Разумно — съгласи се Дилайла.

— Успя ли да си набавиш телефон? — попитах я.

Тя бръкна в чантата си и извади яркожълт сгъваем телефон.

— Е, ще свърши работа — одобрих аз. — А сети ли се…

— Смених интерфейса на английски — прекъсна ме тя. — Всичко е наред.

Кимнах.

— Въоръжена ли си?

Тя се усмихна.

— Ти как мислиш?

Огледах Дилайла от глава до пети. Макар че прилепналата рокля не я прикриваше кой знае колко, не забелязах нищо.

— Не, доколкото виждам — казах аз.

Усмивката й стана още по-широка. Тя посегна надолу с дясната си ръка, закачи с палец ръба на роклята и бръкна от вътрешната страна на бедрото. След миг ръката се появи отново, свита в юмрук. Между кокалчетата на свитите пръсти като нокът на хищна птица стърчеше зловещо петсантиметрово острие.

— По дяволите! — възкликна Докс. — Каква е тая прелестна играчка?

— Оперативен нож „Хайдауей“ — обясни Дилайла. Разтвори юмрук, измъкна ножа между пръстите си и го подаде на Докс с дръжката напред.

— Да, чел съм за тях, но досега не успях да си набавя — рече той. Опита се да пъхне пръст в халката на дръжката, но беше твърде тясна за него. — Харесва ли ти?

— Много — отвърна тя. — Този всъщност е опитен образец, изработен в нашите лаборатории. Не е стоманен, а керамичен. По здравина отстъпва на стоманата, но е остър като бръснач, и най-важното — не задейства металдетекторите. Пренесох го в самолета от Париж до тук.

Огледах ножа. Вместо дръжка имаше удебелена халка и изглеждаше миниатюрен, но въоръжена с него, Дилайла ставаше опасна като гърмяща змия.

Докс погледна към бедрото й.

— А там какво имаш?

Дилайла вдигна вежди. Той се изчерви.

— Исках да кажа…

Тя се усмихна.

— Ножница от специална пластмаса.

— Е, вече знам какво да си поискам за Коледа — заяви Докс, докато й връщаше ножа.

Тя бръкна под роклята си и го върна в скривалището.

Извадих свързочната апаратура от торбата и подадох на Дилайла слушалка и предавател.

— Това е същото оборудване, каквото използвахме в Хонконг. Довечера трябва да направим репетиция. Но с тази висока прическа…

— Ще държа слушалката в ръка — каза тя и пъхна предавателя малко под ръба на деколтето си. — Когато остана сама за малко, ще си я сложа. Да проверим дали действа.

Кимнах.

— Можем да ти сложим по-добър предавател, та да чуваме и какво става наоколо, а не само когато говориш на деколтето си.

Тя поклати глава.

— Не и с това облекло. Няма да мога да прикрия издутината от батерията. А не се знае какво точно представлява този клуб. Може би вътре имат навика да пускат ръка.

Кимнах отново.

— Да, права си. Е, докато те чуваме, ще смятаме, че всичко е наред.

Дилайла погледна часовника си, после Докс и мен. Усмихна се и разбрах, че вече се наслаждава на опиянението от адреналина.