Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Разтрих синината на бедрото си.

— Да ти е честита.

— Съжалявам, мой човек, май наистина здравата сте се скарали.

Почнах да вадя храната от торбите и да я подреждам на масата.

— Ммм, приятно мирише — задуши Докс. — Но вероятно ще трябва да чакаме твоята дама.

Изгледах го свирепо, но срещнах само безгрижната му усмивка.

Докато чакахме Дилайла, извадих чертежите и ги разграфих на квадрати. От горе на долу изписах буквите от А до К. От ляво на дясно — числата от 1 до 24. Когато свърших, уговорихме лесен и удобен начин за обозначаване на всяка позиция в клуба.

Няколко минути по-късно на вратата се почука. Докс надникна през шпионката, после отвори. Беше Дилайла.

— Хей, привет! — възкликна Докс. — Ти си мехлем за очите ми.

Имаше право. Беше облякла черна вечерна рокля от някаква бродирана дантела със сатенена наметка на раменете. Носеше обувки с висок ток — но не прекалено висок — и държеше чантичка, обшита с черни мъниста. Косата й беше събрана на тила, и си бе сложила съвсем малко сиви очни сенки и едва забележим гланц за устни.

— Докс — поздрави го с усмивка тя.

Влезе и той затвори вратата зад нея. После се обърна и го целуна по двете бузи, по европейски. Видях, че отзад роклята е изрязана много ниско. Разголената кожа на гърба и мускулите под нея действаха потресаващо еротично, а платът по-долу обгръщаше дупето й точно колкото трябва — сякаш не роклята, а самото й тяло е виновно за изумителния ефект. Общото впечатление бе за изтънченост, самоувереност и невероятно секси излъчване.

Видях как Докс се изчерви от целувката и едва не се разсмях. Тя му влияеше по този начин още от първата им среща във Фукет. Горкият, така и не можа да се съвземе.

— Скъпа — въздъхна той, — ако довечера не ти предложат работа още от първия миг, значи са луди, слепи или и двете.

Усмивката й стана още по-широка. Тя го погледна и отговори:

— Махнал си брадата. Изглеждаш страхотно.

— Ами, веднъж някой ми каза, че имам хубави черти, и с брадата бе свършено.

Тя се разсмя, после се обърна към мен и кимна. Отвърнах на кимването.

За момент в стаята натегна тишина. Докс погледна Дилайла, после мен.

— Не искам да бъда недискретен — каза той, — но долавям във въздуха известно напрежение. Дали леката неприязън между вас двамата няма да ни попречи да работим заедно?

Ние с Дилайла се спогледахме и отговорихме в един глас:

— Не.

Докс кимна.

— Добре, успокоих се.

Отново настана тишина. За да я наруша, обърнах се към на Дилайла.

— Изглеждаш добре. В багажа си ли носеше тази рокля?

Тя поклати глава.

— В Токио има много френски моделиери. Все едно пазарувам в Париж.

Раздадох сандвичите и започнахме да се храним, седнали на двойното легло. Докс положи големи усилия да поддържа разговор, като разпитваше Дилайла как й се струва Токио.

— Харесва ми — отвърна тя. — Поспах няколко часа, после използвах следобеда и вечерта за пазаруване и се повозих на влаковете. Не знам защо, но не очаквах да видя толкова западняци.

— Зависи в коя част на града се намираш — обясних аз. — Там, където се каним да действаме, ще изглеждаш съвсем на място. За разлика от източните квартали и предградията.

Тя кимна.

— Минах покрай клуба. Минами Аояма е квартал със скъпи бутици и ресторанти, нали?

— В общи линии, да — потвърдих. — Изискано и от класа. Идеално място за клуб като „Шепот“.

— И е съвсем близо до Ропонги — добави Докс. — Любимата ми част от града.

Ропонги е един от градските райони за развлечения, идеално място за чужденци, търсещи японки, и за японки, желаещи да бъдат потърсени. Дилайла го погледна.

— Чувала съм за Ропонги. Разходих се натам, но не ми се видя нищо особено.

Докс се ухили.

— Нощем е различно.

Дилайла се усмихна.

— Сигурна съм, че е така — рече тя, имитирайки южняшкия му акцент.

Това го накара да се превие от смях. Не споделих веселието му.

— Добре, ето какъв е планът — намесих се. — Дилайла, тази вечер отиваш в клуба. Трябва да проникнеш навътре и да видиш колкото се може повече. В идеалния случай намираш начин да те поканят за утре вечер, когато Ямаото и Големия Лю ще са там. Но в най-лошия случай можеш да потвърдиш някои важни подробности просто като влезеш там довечера.

— Сигурен ли си, че мога да вляза просто така? — попита тя. — Както ми го описа, заведението се управлява от предпазливи хора.

— Няма начин да разберем, ако не опитаме — изтъкнах. — Но имам чувството, че ще е по-лесно, отколкото си мислиш. Не боравят с големи суми в брой, тъй че не се опасяват от обир. А дори да боравеха, заведението е на якудза — кой би посмял да го нападне? А от каквито и други неприятности да се предпазват, те определено не приличат на теб.