Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Надявах се, че постъпвам правилно. Не с молбата за помощ към Дилайла, а с цялото начинание. Бях тръгнал от надеждата да видя Мидори и сина си, а сега се оказвах замесен във война и просто се борех да върна предвоенното положение. Всеки мой ход сякаш носеше в равен дял обещанието всичко да се уреди и заплахата за най-страшни последици.

А досега аз се криех от тези последици, отказвах да ги погледна в очите. Дори когато Тацу повдигна въпроса в болницата, като каза колко се страхува, че може да съм подложил сина си на риск, аз го прекъснах с глупавото уверение, че всичко ще мине добре.

Но може би нямаше да успеем. На война нещата винаги се объркват. Можеш да компенсираш влиянието на случайността и късмета, но никога няма да ги елиминираш като фактори. А ако късметът ми изневереше или ако сторех някоя глупост, както не много отдавна в Манила…

Кажи го, по дяволите. Погледни истината в очите.

Мидори и малкото ми момченце щяха да бъдат убити още преди да се намеся, за да попреча. По моя вина.

Побиха ме тръпки, когато разбирането на тази истина проникна до костите, до вътрешностите ми.

За пръв път стоях пред истински риск, толкова страшен, че в сравнение с него всичките ми досегашни рискове изглеждаха като детска игра. Досега не залагах на игралната маса нищо друго, освен себе си. Този път, ако загубех, щях да платя с живота на своя син.

Разбирах, че в известен смисъл допускам грешка, размишлявайки за това. Съсредоточиш ли се върху рисковете, те се размножават в главата ти и постепенно те парализират. Вместо това трябва да се съсредоточиш върху задачата, върху онова, което предстои да бъде извършено.

Тогава защо се измъчвах така? Беше вредно, беше…

Знаех защо.

Въздъхнах. Имаше алтернатива. И трябваше да я разгледам хладнокръвно, да я приема или да я отхвърля с ясно съзнание. Иначе никога не бих могъл да освободя ума си и да действам решително.

В събота вечерта можех да отида при Ямаото и да си пръсна черепа пред очите му. Тогава щяхме да бъдем квит. За него и за китайците мотивацията да сторят зло на Мидори и на сина ми щеше да се обезсили, защото вече не биха могли по този начин да причинят зло и на мен. Това щеше да е най-добрата гаранция за тяхната безопасност.

Не исках да го правя. Бих го сторил, ако знаех, че трябва, че няма друг изход. Но как бих могъл да избера такъв ход, докато все още имаше шанс да постигна успеха по друг начин?

Моят баща умря малко след като навърших осем години. Израснах без него и тази загуба, това отсъствие бе първият и може би най-тежкият от белезите, които ме превърнаха в човека, който съм днес. Какво ли би било за сина ми да израсне без мен? Дали липсата на баща щеше да му навреди както стана с мен? Или отсъствието ми изобщо нямаше да има значение?

Все едно. Желанието ми да бъда част от неговия живот и да го превърна в част от своя ме бе тласнало към риска да се срещна с Мидори. В това отношение чувствата ми си оставаха все тъй силни.

Разбира се, можех да оставя самоубийството за в краен случай. Ако стигнех до извода, че то е единственото ми средство да предпазя сина си, щях да го извърша охотно, без колебания. Но не сега. Не докато все още имаше шанс за по-добър изход.

Все пак щях да поговоря с Докс, да се уверя, че знае как да предаде моя дял от плячката на Мидори и Коичиро. За всеки случай.

Разбирах, че може би си търся оправдания. Не ме интересуваше. Нямаше да предложа живота си на Ямаото, докато не сторех всичко възможно да отнема неговия.

Усетих как нещо се намества в ума ми — старите емоционални шлюзове, затварящи всичко зад себе си, за да мога да извърша необходимото. Една част от мен се смайваше, че запазвам тази способност дори при сегашните обстоятелства. Но от опит знаех, че това е единственият начин да свърша работата.

Погледнах надолу и видях, че не съм докоснал кафето и сандвича. Стига толкова. Захванах се с тях и се замислих какво ще ни трябва за утре вечер.

Тази вечер отидох да се видя с Докс в хотел „Принс“ в Шинагава. Попътно спрях в една закусвалня да купя сандвичи и готова храна за трима.

Когато почуках, Докс отвори и надникна зад мен.

— Къде ти е дамата?

— Ще дойде скоро, доколкото знам. И не я наричай така.

Влязох, той затвори вратата и попита:

— Скарахте ли се?

— Не знам какво става.

— Сигурно пак я караш да се цупи.

— Така изглежда.

— Ако продължаваш по този начин, ще те зареже и ще дойде при мен. После да не ме обвиняваш.