Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Тогава най-добре да отседнеш в „Льо Меридиен Пасифик“ в Шинагава. Логично е да избереш френска хотелска верига, а те са само две в Токио. Другата е в Одайба, малко далече от центъра. Хотелът в Шинагава не е лош. И се намира сравнително близо до мястото, където е отседнал Докс.

— Добре.

Извадих мобилния телефон и набрах информационната служба, която ме свърза с хотела. Попитах дали имат свободни места за днес и следващите пет вечери. Отговориха утвърдително. Обещах да се обадя пак и изключих.

— Имат стаи — уведомих я. — Просто кажи, че си направила резервация, и те ще решат, че се е затрила някъде. Никой няма да го направи на въпрос, щом има места. Би изглеждало странно, ако се появиш без резервация или ако я направиш половин час преди пристигането.

— Знам.

Хвърлих й поглед.

— Още нещо. Виж дали можеш да наемеш от хотела мобилен телефон. Онзи, който си ползвала във Франция, няма да работи тук. Бих ти купил, но…

— Знам. Трябва да импровизираме.

Дявол да го вземе, много беше докачлива. Е, по-добре да я дразня, изтъквайки очевидното, отколкото да пропусна нещо важно.

— Какво име ще използваш в хотела? — попитах.

— Лора Купфер.

— Купфер с „п“ и „ф“?

— Да.

Продиктувах й номера на мобилния си телефон. Тя го записа. Обясних й къде е отседнал Докс, съвсем близо до „Льо Меридиен“, и че трябва да си уговорим среща при него в седем вечерта, ако не се случи нещо непредвидено.

Остатъка от пътя изминахме в мълчание. Когато я закарах, тя каза, че иска да поспи няколко часа. Идеята изглеждаше добра. В Париж беше около четири сутринта, а ако довечера нещата в клуба минеха добре, можеше да й се наложи да будува до късно.

— Имаш ли пари? — попитах.

Тя поклати глава.

Бръкнах джоба си и извадих шепа банкноти. Отброих десет по десет хиляди йени и й ги подадох.

— Това са около осемстотин долара — обясних й. — Нямам представа колко правят в евро — може би седемстотин или седемстотин и петдесет.

— Ще потърся банкомат — отвърна тя, без да посяга към парите.

— Само ще си загубиш времето — предупредих я. — Ако държиш, после можеш да ми ги върнеш.

След миг Дилайла пое парите.

— По-късно ще ти позвъня — каза тя и се отдалечи.

Трябваше да си избистря главата, затова подкарах към Джингумае и паркирах вана, после се отправих пеш към едно тамошно заведение, което харесвах — „Волонтер“. Кафене през деня и бар вечерта, „Волонтер“ беше открит през 1977 година, приблизително по времето, когато се върнах в Токио след големите неприятности на наемническия ми период, и аз често го посещавах, докато живеех в града. Скрит на втория етаж на една занемарена ъглова сграда близо до „Меджи-дори“, „Волонтер“ е типично квартално заведение, предлагащо места само за десетина души върху табуретки с тапицерия от избеляло червено кадифе, вмъкнати в тясното пространство около олющен Г-образен барплот, зад който вместо бутилки са подредени около две хиляди старинни грамофонни плочи с джаз, а тоалетната е толкова миниатюрна, че са сложили сгъваема врата, за да не се блъска в тоалетната чиния.

Изкачих се по външното винтово стълбище и минах през тясната входна врата. Заведението изобщо не се беше променило. Мама-сан стоеше зад бара и обслужваше машината за еспресо. Познавах я отпреди и в тон с безвремието на това място, тя не изглеждаше остаряла — умна, симпатична жена на възраст някъде около петдесетте, но кой би могъл да каже с точност? Тя подвикна традиционния поздрав „Ираша имасе“, без да вдига очи. Когато ме зърна след малко, усмихна се и каза:

— Хисашибури десу не. Отдавна не сме се виждали.

Това е проблемът с наистина добрите заведения. Помнят клиентите.

— Со да не — потвърдих аз, без да я насърчавам за разговор, и влязох.

Вратата се затвори зад мен и звукът на уличното движение заглъхна. Заведението беше пълно наполовина — още бе час за обяд, а не за кафе — и аз си избрах табуретка откъм късия край на бара. От музикалната уредба алт-саксофонистът Лу Доналд сън свиреше „Лека стъпка“, а албумът беше сложен на показ върху една от лавиците. Клиентите на „Волонтер“ идват колкото заради атмосферата, толкова и заради музиката, и обичат да знаят какво слушат.

Поръчах си специалното кафе на заведението и сандвич с говеждо, после оставих мириса на препечените зърна, уверените ноти на Доналдсън и онова великолепно чувство, че си сам в заведение със стара история, да разтворят ума ми и да ми помогнат да започна обмислянето.