Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Добре. Не се надявах да те чуя.

Хареса й как го каза. Спокойно, без обвинение. Просто излагаше факт.

— Защо смяташе така?

— Последния път, когато разговаряхме, останах с чувството, че здравата си се ангажирал с онова, заради което отиде до Ню Йорк. А после замина за Токио и просто си помислих… че с нас е свършено.

„Добре, това наистина беше много добре. Бъди хладнокръвна, но откровена. Дай му шанс и желание да обясни, без да изглежда, че молиш.“

— Сега съм в Токио — каза той. — И наистина съм ангажиран. Но не така, както си мислиш.

— А как?

След дълго мълчание той отново проговори.

— Ще ми трябва твоята помощ.

Не това бе очаквала. Преди да обмисли отговора си, думите излязоха сами от устата й.

— Знаеш ли, повече ме търсиш за помощ, отколкото за компания.

— Вероятно си права. Искрено съжалявам. Но в момента се нуждая и от едното, и от другото. Можеш ли да дойдеш в Токио?

— Защо?

— Ще ти кажа, когато пристигнеш. Моля те, Дилайла. Нямаше да моля, ако не беше важно.

Бе убедена, че трябва да откаже. Но… имаше нещо в гласа му, нещо, което чуваше за пръв път. Какъвто и да беше проблемът, той навярно се чувстваше почти отчаян, за да я моли за помощ след последния им разговор.

Но отчаян от какво? Единственото, за което се сещаше, беше, че нещо се е объркало при срещата му с Мидори. Но когато Дилайла я срещна, жената изглеждаше спокойна… да, само че тя изобщо не подозираше, нямаше представа какво става в сенките около нея.

Какво можеше да е станало? Дали бяха забелязали Рейн? И ако да, имаше ли заплаха за детето? В такъв случай…

Усети как твърдата й решителност се разклаща. И все пак беше адски нахално от негова страна. Нямаше представа какво точно иска, но почти не се съмняваше, че крайната му цел е живот с Мидори и детето.

Ала ако с Мидори или детето се случеше нещо, за чието предотвратяване Дилайла би могла да помогне, собствените й надежди за Рейн бяха обречени така или иначе.

Освен това осъзнаваше, че ако сега отиде при него, би имала шанс да поправи грешката си с онзи трик срещу Мидори, да смекчи евентуалните последици, ако Рейн узнае.

Ами ако вече беше узнал? Дали не й залагаше капан? Не, не можеше да повярва.

Но тя проведе операция срещу него. Защо и той да не й отвърне със същото?

Това проясняваше избора, нали? Можеше да се отдаде изцяло на съмнения и манипулации, тоест да се отдаде на страха. Вече бе сърбала тази попара, когато отиде да се срещне с Мидори в Ню Йорк, и споменът за вкуса още я отвращаваше.

Или можеше да се обърне към надеждата.

— Кога? — попита тя.

— Можеш ли да пристигнеш утре?

— Вероятно.

— Ще ти дам телефонен номер. Обади ми се, когато разбереш със сигурност.

След като приключи разговора, тя тръгна към апартамента си да провери полетите. Имаше полет на „Ер Франс“, тръгващ от летище „Дьо Гол“ в 13,20 и кацащ в Токио на следващата сутрин в 9,20. Ако побързаше, можеше да го хване.

Вечерта Тацу ми се обади да съобщи, че е осигурил нещата, които поисках. Предвидливо ме предупреди, че този път ще срещна нов телохранител. Знаеше, че ако видя нощем непознат пред вратата му, ще стана подозрителен.

Отправих се към болницата, като внимавах по целия път. Многократните срещи на едно и също място са грубо нарушение на оперативните правила, но в момента очевидно нямах друга възможност.

Новият телохранител почука и ме пусна да вляза. Тацу лежеше блед и облян в пот. Вгледах се в него.

— Добре ли си?

Той направи гримаса и кимна.

— Няма нищо. Просто… понякога ме боли. Ще мине.

Дръпнах стола, седнах до него и се чувствах безсилен, докато той скърцаше със зъби и стенеше.

— Да извикам сестрата — предложих. — Ще ти даде нещо срещу болката.

Той поклати глава.

— Ще ми бият морфин. От него заспивам. Не мога да си го позволя точно сега.

След няколко минути стоновете престанаха и дишането му се успокои.

— Тоя път беше зле — отбеляза той. — И се случва все по-често. С все по-редки прекъсвания. Подай ми онази кърпа, ако обичаш.

На нощното шкафче имаше влажна кърпа. Подадох му я и Тацу избърса лицето си.

— Недей да се тревожиш — каза. — Добре съм. Разбираш ли, ракът е просто един от начините на природата да направи смъртта желана.

Не можах да се разсмея, макар да знаех, че той очаква това. Намерих сили само да се усмихна мрачно.

Сложих ръка на рамото му и няколко минути седяхме мълчаливо. После попитах:

— Какво си ми приготвил?