Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Ако клиентът види момиче, което му харесва — продължаваше Тацу, — може да попита срещу каква цена ще напусне клуба с него. Ако е готов да плати, тя е негова за вечерта. Ако не, може да попита за друго момиче.

— Колко получават момичетата?

— Колкото е цената.

— Ако те задържат всичко, от какво печели Куро?

— Има встъпителна вноска от петдесет милиона йени и още пет милиона годишен членски внос след това.

— Петдесет милиона? — повторих аз. Това беше доста над четиристотин хиляди долара.

— Да.

— Е, това определено изключва плебейската маса.

Той сви рамене.

— Луксът излезе на масовия пазар. Налага се свръхбогатите да търсят нови начини за самоутвърждаване. Четох за една нова спортна кола, „Бугати Вейрон“. Струва над един милион долара.

— Да, наскоро си поръчах две.

Той се разсмя, но смехът премина в кашлица. Намести си кислородната маска и вдиша дълбоко, после каза:

— В Токио вече има няколко собственици и още мнозина са в списъка на чакащите. Хора, които могат да си позволят такава кола, няма да се уплашат от безумните цени на някакъв клуб. Напротив, приветстват ги като знак за общественото им положение — Тацу отпи глътка вода. — Но освен пряката печалба, има и важна странична изгода: сделките с политици, бизнесмени и престъпни босове, забавлявани там като гости. Да вземем например „Обединен бамбук“. Ямаото и Големия Лю сключиха сделката си за метамфетамина именно в този клуб.

— Значи затова се срещат пак там? Смятат, че мястото им носи късмет?

— Явно Големия Лю много се е забавлявал. Изглежда, че предпочита блондинки.

Блондинки. Изведнъж ми хрумна кого можем да пратим за „вътрешен човек“. Но нямаше начин Дилайла да се съгласи. А и не знаех как да я помоля.

— Ако момичето не се разбере за цената с клиента — опитах се да си изясня нещата, — тя не е длъжна да тръгне с него. Ами когато забавляват човек като Големия Лю? Нима ще го отхвърлят просто така?

— За големите клечки като Лю от момичетата се очакват специални услуги. Няма значение колко е стар и как изглежда. Жената е негова за цяла нощ и на другата сутрин той трябва да се събуди с усмивка. Иначе ще я уволнят.

— А дамата изведнъж ще остане без невероятните приходи, с които е свикнала.

— Именно.

Не точно това се надявах да чуя. Може би имаше начин да заобиколя неприятното съобщение: „Ако ми помогнеш, ще трябва да спиш с грозен и извратен гангстер“.

— Е? — попита след малко Тацу. — Научи ли нещо полезно?

— Може би — отговорих. — Има надежда да вкарам някого вътре. Ще ти се обадя. Имаш ли снимки на Големия Лю? Добре е да знам как изглежда.

Тацу натисна бутона до леглото. Телохранителят влезе.

— Ако обичаш, дай ми онова досие — нареди Тацу.

Човекът безмълвно му подаде голям плик и се върна на поста си.

— Значи така успяваш да работиш и в болничното легло — отбелязах.

Той се усмихна и ми подаде плика. Разпечатах го и извадих отвътре папка. В нея имаше няколко полицейски и тайно направени снимки на дебел, но опасен на вид китаец с прошарена коса и сипаничаво лице.

— Едър е за китаец — подхвърлих.

— Оттам идва и прякорът — отговори Тацу с познатата си гримаса на безгранично търпение.

— Виждам, че си заснел и Ямаото. А кой е този?

— Това е Куро. Реших, че ще ти трябва досие с основните действащи лица.

— Благодаря. Наистина ми е нужно.

Той кимна.

— Не разполагаш с много време.

Погледнах го — крехък и съсухрен в болничното легло, с венозна система и кислородна маска — и разбрах, че няма предвид срещата на Ямаото.

— Ти… мога ли да ти донеса нещо? — попитах.

Той ме погледна с яростни, живи очи насред бледото лице и отговори:

— Да. Вест за края на Ямаото.

Дилайла се прибираше след сутрешната тренировка в своя квартал в Маре, когато клетъчният й телефон иззвъня. Тя спря да го извади от чантата си. Покрай нея заобикаляха по тесния тротоар пешеходци, понесли пресен хляб, букети цветя и торби плодове от открития пазар на Рю дьо Бретан. Без да им обръща внимание, тя погледна екранчето. На него беше изписано „частен номер“.

Чувстваше се великолепно отпусната след два часа йога и упражненията на Пилатес, но сега сърцето й внезапно се разтуптя. Тя натисна бутона за приемане и изрече:

— Ало.

— Здрасти. Аз съм, Джон.

Този път „здрасти“, помисли си Дилайла. Обикновено казва „хей“. Не беше сигурна какво означава промяната.

— Хей — отвърна тя.

— Как си?