Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Кога? — попита Големия Лю.

Ямаото се усмихна.

— Когато ти е удобно. Но бих казал час по-скоро.

— В събота — отговори след малко Големия Лю. — Дотогава зает.

Ямаото сви рамене. Може би Големия Лю наистина щеше да е зает през следващите три дни. Може би просто се опитваше да не изглежда твърде съгласен, да покаже, че владее положението. Нямаше особено значение. Важното беше, че щеше да дойде. Ако седнеха един срещу друг, Ямаото не се съмняваше, че ще си изяснят какво е станало, а после ще стигнат до разумно решение.

— Значи в събота — каза той. — Ще ти резервирам апартамент в „Гранд Хаят“.

— Добре — съгласи се Големия Лю и Ямаото усети нетърпението му. — Благодаря. Ямаото добър човек. Добър приятел.

Ямаото мразеше тези фалшиви приятелски изявления между делови партньори, които са готови да си прережат гърлата, ако могат от това да изкарат печалба, но понякога нямаше как да ги избегне.

— Да, и Големия Лю също — влезе в тона му на свой ред. — Ще оставя господин Куро да се погрижи за подробностите и ще очаквам да се срещнем в събота.

Ямаото изключи телефона и го върна на Куро. И изведнъж, за пръв път откакто чу историята на сумистите, в главата му просветна възможното обяснение: Джон Рейн.

Замисли се, но после отхвърли идеята. Как би се добрал Рейн до подробности за срещата в Уаджима? Човекът наистина беше страхотен професионалист, но не и ясновидец. Най-вероятното обяснение беше и най-простото — двойна игра, или в организацията на Ямаото, или в тази на Големия Лю, с участието на външни лица и без друга цел, освен парите.

Пък и Джон Рейн все още се укриваше. Нямаше никаква следа от него в Ню Йорк, където хората на Големия Лю наблюдаваха Мидори и детето и където Ямаото очакваше Рейн да се появи, ако изобщо излезе на светло.

И като се замисли за това, той осъзна, че е крайно време Цзян да му се обади от Ню Йорк. Обикновено човекът звънеше поне веднъж седмично с доклад за наблюдението, но сега не се бяха чували от… осем дни? Девет?

Веднъж Цзян бе закъснял да докладва, но тогава Ямаото се оплака на Големия Лю и повече нямаше проблеми. Вероятно Цзян не изпитваше особено удоволствие да се подчинява на японец, но за това му плащаха и Ямаото се дразнеше, че тоя тип пак проявява мързел и неуважение.

Ако не беше приключил разговора с Големия Лю, щеше да му спомене за това. Но сега си имаше по-важни грижи. Е, не беше фатално, просто досадно. Ако имаше нещо важно, Цзян щеше да докладва. Можеше да сподели раздразнението си с Големия Лю на срещата в събота. Тогава щяха да уредят въпроса.

Чу Куро да казва „кумичо“ и осъзна, че човекът се опитва да привлече вниманието му.

— Да — отзова се Ямаото и се завъртя към него.

— Трябва ли… трябва ли да ги отстраня?

Кито и Санада. Жалко, че се наложи да ги пожертва. Най-вероятно бяха виновни само в некадърност, не и в предателство. Дойдоха да го молят за милост, а ето какво бе принуден да стори.

Той небрежно махна с ръка.

— Да, погрижи се.

Тръгна към изхода на клуба и кимна на своя телохранител, който го чакаше до вратата. Човекът излезе да провери улицата, после се върна и придружи Ямаото до мерцедеса, очакващ с отворена задна врата точно пред входа.

По пътя към дома си Ямаото размишляваше какво да предприеме сега. Едно знаеше със сигурност. Който и да стоеше зад станалото в Уаджима, нямаше да издъхне бързо като Кито и Санада. Не. Щеше доста да страда, преди да умре.

Същата вечер се срещнахме с Канезаки в едно кафене в Ропонги. Наблюдавахме го от вана, за да се уверим, че е сам, после влязохме след него. Докс носеше торбата с оборудването, което ни бе дал назаем.

Канезаки седеше с гръб към стената и ни видя да влизаме. Не показа, че е изненадан да ни види заедно. Браво на него.

Седнахме.

— Да, имах такова предчувствие — каза Канезаки с усмивка.

Докс се ухили.

— Как си, Том?

— Бива. А ти?

— Е, нали знаеш. Все си намирам работа. Пазя демократичния свят и тъй нататък.

— Не смея да попитам какво означава това.

— Повечето и сам го знаеш.

— А каквото не знам, няма да ми навреди, нали?

— Виж — прекъснах ги, — просто искаме да ти върнем играчките. Благодаря за услугата.

Той вдигна вежди.

— И това ли беше?

Озърнах се към Докс, после пак погледнах Канезаки.

— Да. Това беше.

Докс побутна торбата към неговия стол.

Помълчахме. Знаех, че Канезаки се надява да получи информация, която бе жизненоважна за него, и че ще е силно разочарован, ако остане с празни ръце. Зачаках следващия му ход.