Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Ямаото отскочи от кървавите струи. Без да мисли, избърса меча в широкия гръб на единия убит, завъртя го и се приготви да го прибере в ножницата на кръста си, но изведнъж осъзна, че тя не е там. Отстъпи и подаде оръжието на Куро, който го пое с треперещи ръце, без да става от стола.

За момент Ямаото се вгледа в мъртвите. Телата им бяха останали в позата чинша, главите лежаха до тях. От разсечените шии бликаше кръв. Наистина си загубихте главите, помисли си той.

Обърна се към Куро.

— Предполагам, че в това заведение имаш запас от почистващи препарати?

Пребледнелият като платно Куро кимна безмълвно.

— Добре. Заръчай на някого да ги донесе и разчисти тук. И повикай тайванеца, който може да разпознае тия двамата. Да дойде незабавно.

Половин час по-късно двама от хората му въведоха в кабинета му един изнервен китаец. Подчинените на Куро вече бяха избърсали огромното количество кръв и положили грамадните тела върху листове найлон. Следващата стъпка беше да ги откарат в някоя приятелска месопреработвателна фабрика с тежки машини, използвани обикновено за смилане на рибен пастет.

Тайванецът видя труповете и трепна. Когато се озърна към бюрото и видя сложените отгоре глави, понечи да избяга. Хората на Куро препречиха изхода.

— Познаваш ли тези хора? — попита Куро на английски. Човекът опита да си пробие път навън, но не успя. Обърна се и мълчаливо погледна Куро с широко разтворени очи.

— Познаваш ли тези хора? — изкрещя Куро, но човекът продължаваше да мълчи.

Куро повтори въпроса на китайски. След малко онзи измънка:

— Д-да. Познавам ги.

Ямаото кимна. Куро извади мобилния си телефон и набра номера на Големия Лю. Подаде телефона на тайванеца.

След досегашното си нежелание да говори човекът изведнъж стана удивително словоохотлив. Впусна се в дълга, развълнувана тирада на китайски, хвърляйки плахи погледи ту към труповете, ту към Ямаото.

След около минута върна с трепереща ръка телефона на Куро. Куро го подаде на Ямаото, който вдигна апарата до ухото си и заговори на английски.

— Говори Ямаото Тоши.

— Добре, много добре — каза Големия Лю. — Ти убил лоши хора. Големия Лю щастлив. Но пари още няма. И хора на Големия Лю още мъртви.

— Да — съгласи се Ямаото. — И трябва да поговорим за това.

— Добре, говори.

Ямаото не обичаше да го командват, но реши, че ще е по-добре да изтълкува последните думи като слабо познаване на английския и засега да си премълчи.

— Убих тези хора, защото нямаше друг начин да предотвратя войната — изтъкна той. — Но не вярвам, че са виновни за станалото в Уаджима. Те твърдяха, че там имало двама, които ги простреляли с упойка. Ако наистина бяха виновни, нямаше да дойдат при мен. Щяха да имат предварително подготвен план за бягство и да го използват. Значи в някоя от нашите организации, или и в двете, има изтичане на информация. Или още по-лошо, сътрудник на полицията. Трябва да обсъдим това и да се опитаме да разберем кой е.

— Упой… упой… — помъчи се да повтори Големия Лю и Ямаото осъзна, че онзи не е разбрал нищо след думата „упойка“.

Подаде телефона на Куро и нареди:

— Преведи му какво казах.

Куро се подчини, после му върна телефона.

— Виждаш ли? — продължи Ямаото. — Наистина трябва да поговорим за това на четири очи. Може ли да предложа клуба на моя съдружник Куро в токийския квартал Минами Аояма? Може би помниш, че се нарича „Шепот“. Смятам, че обстановката ще е подходяща.

„Шепот“ беше най-доходното и най-изисканото заведение на Куро, предлагащо великолепни жени от цял свят. Точно там сключиха споразумението за доставката и Големия Лю бе тъй поразен от красивите компаньонки, че остана още два дни в Токио, като всяка вечер водеше в хотела си нова блондинка. Ямаото усещаше, че изкушението за още едно напълно безплатно пътуване до клуба със сигурност ще доведе Големия Лю.

— Големия Лю още няма пари — упорито повтори китаецът. — И хора на Големия Лю още мъртви.

— Сега и моите хора са мъртви — отвърна Ямаото, — макар да подозирам, че са не по-виновни от твоите. Кръв за кръв. Колкото до парите, сигурен съм, че ще постигнем споразумение. Разумни хора сме в края на краищата. Няма ли да ми погостуваш в Токио няколко дни?

Ето, беше се опълчил срещу опитите на Големия Лю да го притисне за липсващите пари и кръвнината, но без категоричен отказ. И подслаждаше горчивия хап с нещо, което дори и Големя Лю би признал за отстъпка — потвърждение, че поема всички разноски по пътуването му, включващи без съмнение настаняване в хотела от световна класа „Гранд Хаят“ в Ропонги, където апартаментите бяха много удобни за нощни забавления с руси гостенки от „Шепот“.