Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Докс забеляза смущението ми и се разсмя.

— Не възразявам, мой човек, просто ти казвам. Половината работи, дето ги свърших през последните три години, бяха все за него. Нямам нищо против да знае, че съм замесен и в тази. Той е наясно, че ако ме ядоса, през остатъка от своя кратък и много тревожен живот непрестанно ще се озърта към покривите и ще се пита дали онзи сърбеж в тила му не е усещането как се усмихвам през оптическия мерник.

Кимнах.

— Добре. Но искам да го обработя по определен начин.

— Ти само кажи какъв е планът, готин, а аз ще изпълнявам.

Усмихнах се и си помислих: „Горкият Канезаки.“

През този ден Ямаото се свърза с Големия Лю на два пъти. Нямаше какво да му съобщи, но беше важно да поддържа каналите за връзка открити, да покаже на китаеца, че е загрижен и владее положението.

Хората на Ямаото бяха обиколили всички известни познати на Кито и Санада. Някой дори бе отлетял до Фукуока на остров Кюсю, където беше роден Кито, за да разпита родителите му. Но сумистите изглеждаха потънали вдън земя. Ямаото почваше да се тревожи. Може би наистина бяха откраднали парите и дрогата, и сега пътуваха по някакъв отдавна подготвен маршрут за бягство.

Седеше зад бюрото си и се готвеше да позвъни на Големия Лю за още един неприятен разговор, когато мобилният му иззвъня. На екранчето се появи името на Куро. Ямаото разгъна телефона.

— Хай.

— Тук са — съобщи Куро. — Дойдоха.

Ямаото се приведе напред и усети как облекчението изпълва цялото му тяло.

— Къде?

— При мен, в Шинджуку.

— Пристигам след двайсет минути. Не им позволявай да си тръгнат.

— Разбрано.

Ямаото затвори. Обади се на шофьора си и му заръча да докара бронирания мерцедес, с който пътуваше винаги след последния си сблъсък с Джон Рейн.

Двайсет минути по-късно той влезе в популярния салон за масажи „Модерно здраве“, който Куро държеше в Шинджуку. Куро умееше да ръководи този тип заведения. Човекът беше работяга. Надежден.

Портиерът позна Ямаото и го поздрави с почтителен поклон. Ямаото не обърна внимание на жените, изтегнати в полумрака на дивани от червено кадифе, и се отправи към вратата на кабинета в дъното.

Сумистите го чакаха, седнали в двата края на сив кожен диван, и въртяха ръце в скута си като най-едрите провинили се ученици в света. Беше истинско чудо, че седалката издържа обединената им тежест. В другия край на стаята Куро седеше зад метално бюро. Ямаото знаеше, че той държи в чекмеджето си пистолет — нещо категорично забранено от японските закони — и би го използвал, ако Кито и Санада се опитаха да излязат.

Когато Ямаото влезе, двамата вдигнаха глави. Моментално скочиха на крака и ниско се поклониха.

— Мушиваке годзаимасен кумило! — възкликнаха те в един глас. Смирено молим за прошка, шефе!

Ямаото стоеше безмълвно и гледаше ту единия, ту другия. Накрая те се изправиха и срещнаха погледа му.

— Какво стана в Уаджима, по дяволите? — попита той.

— И къде се затрихте?

Двамата се спогледаха, после пак се обърнаха към него. Личеше, че са ужасени. Кито заговори пръв.

— Ние… не сме сигурни, кумичо.

— Пристигнахме според уговорката — добави Санада.

— Китайците подадоха сигнал от морето и слязоха на брега. Приближихме се, за да направим размяната, после… нещо се случи.

— Какво? — попита Ямаото.

— Мислим, че някой ни простреля с упойващи стрели — каза Кито. — И двамата усетихме… удар в шията. После се свестихме в калта. Беше тъмно, но видяхме двама души. Опитахме да се бием с тях, но бяхме замаяни и те пак ни простреляха. Когато се свестихме за втори път, китайците бяха мъртви, а от пратката и парите нямаше и следа. Кумичо, кълнем ти се, че това е истината!

Санада вирна глава и посочи шията си.

— Кумичо, погледни. Виждаш белезите! Простреляли са ни с упойка или нещо подобно.

Ямаото се вгледа в масивния врат на Санада. По кожата наистина имаше две тъмни петна с червени точици по средата като от ужилване на стършел. Но какво доказваше това? Можеха и сами да са направили белезите.

— И тук — добави Кито.

Той вдигна ризата си, разкривайки колосалния корем отдолу. Там имаше същия белег.

— Успяхте ли да ги разгледате добре? — попита Ямаото.

— Не, кумичо — отвърна Кито. — Беше тъмно.

— Нямаше ли нещо, по което да ги разпознаем? Чухте ли ги да говорят?

Двамата се спогледаха.

— Мисля, че ги чух — каза Санада. — Спомням си, че чух викове, но бях замаян от упойката.