Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Ти намира изчезнали хора — каза Големия Лю, — дава ги на мен. И плаща изчезнали пари. И плаща лихва за мъртви хора. Тогава аз си мисли: „Добре, това било проблем с лоши хора. Не проблем с Ямаото. Ямаото и Големия Лю пак приятели“.

Ямаото разбра смисъла и без Големия Лю да го изтъква: „Опиташ ли се да защитиш своите хора, ще те смятам отговорен за стореното от тях.“

А това можеше да означава само едно: война.

Ямаото се замисли. Ако възразеше категорично, нещата лесно можеха да се изплъзнат извън контрол. Ако отстъпеше твърде лесно, Големия Лю щеше да иска още. Трябваше да открие средното положение — нещо, което да задоволи Големия Лю, без да издава слабост; нещо, което да остави на Ямаото възможност да маневрира в зависимост от следващите събития.

— Разбирам твоите тревоги — бавно изрече Ямаото, — както съм сигурен, че и ти разбираш моите. Знам, че и двамата не сме хора, прибързващи с подозренията или изводите. Не искаме нещата да излязат извън контрол.

Той помълча, оставяйки време на Големия Лю да си преведе думите на китайски, после продължи:

— Мисля, че най-важното сега е да намерим изчезналите хора. Бих искал да те държа в течение на усилията ни по този въпрос. Би ли имал нещо против да ти се обаждам по няколко пъти на ден, просто за да съм сигурен, че знаеш какво става?

При дадените обстоятелства би било чиста глупост да не поддържат редовна връзка. Ямаото си даваше сметка, че сегашният любезен разговор изисква усилие и от двамата, но трябваше да проявят още много търпение, ако искаха да предотвратят взрив на гняв и подозрения. Ала използвайки грижливо думите, Ямаото бе създал впечатлението, че прави отстъпка и иска разрешение. Не беше вярно нито едното, нито другото, но Големия Лю можеше да хареса вкуса и да клъвне.

— Мога да дам само четирийсет и осем часа за това — заяви китаецът. — Не защото не вярва на Ямаото. Защото… много сърдити хора в група на Големия Лю. Хора сега казва: „Кръв! Отмъщение!“ Не може контролира сърдити хора по-дълго.

Ямаото очакваше горе-долу подобен отговор, макар да се надяваше на по-дълга отсрочка. Сам той неведнъж бе използвал класическия подход „не че не ти вярвам, но хората ме притискат“. А в случая вероятно имаше и голяма доза истина. Ямаото трябваше да открие Кито и Санада преди нещата да се влошат.

— Разбирам — каза той. — По-късно днес ще ти се обадя с последните новини.

— Като намира изчезнали хора — предяви претенции Големия Лю, — ти не убива. Дава живи. Аз иска… поговори с тях.

И това искане не беше неочаквано. Ямаото знаеше, че Големия Лю ще го притиска, докато не срещне съпротива. Сега беше моментът да възрази.

— Не мога да обещая — изтъкна той. — Първо, защото всичко може да се случи, когато ги намеря. И второ, защото ще си имам проблеми с моите хора дори за онова, което трябва да се направи. Ако Големия Лю поиска прекалено много, моите хора ще се ядосат, дори да им казвам, че трябва да мируват.

Отново настана мълчание, докато Големия Лю осмисляше отсрещния вариант на защитата в стил „моите хора“. И тук, както преди малко, имаше значителна доза истина. Ако Ямаото предадеше двама от своите хора да бъдат измъчвани до смърт от китайците, би се сблъскал с бунт независимо от причината.

— Добре — отстъпи Големия Лю. — Хора твоя грижа. Обаждай се скоро.

— Да — обеща Ямаото и затвори.

Отново се замисли. Възможно ли бе Големия Лю да е разиграл цялото представление? В такъв случай щеше да си задържи дрогата и да вземе парите.

Но още щом му хрумна тази възможност, той я отхвърли. Заради такава печалба не би си струвало Лю да губи Ямаото като клиент; китаецът бе положил големи усилия да осигури съвместния бизнес. И отгоре на това губеше трима души. Това само по себе си беше голяма загуба.

Ямаото набра номера на Куро. Отсреща веднага отговориха.

— Хай.

— Имат ли китайците хора в Токио, които биха разпознали Кито и Санада? — попита Ямаото.

— Да, господине, имат няколко души, с които работим.

— Добре. Погрижи се поне един да бъде на постоянно разположение през следващите четирийсет и осем часа. Ще ни трябва, когато намерим Кито и Санада.

Настана мълчание. Несъмнено Куро обмисляше какво ще означава това за двамата сумисти.

— Разбирам напълно, господине — отговори той накрая.

Излишно бе да казва на Куро да не споменава тази част от разговора пред останалите. Ямаото щеше лично да се погрижи за това. По-късно.

Същия ден следобед двамата с Докс се върнахме в Токио. По пътя се обадих на Тацу да му съобщя, че ще го посетя да докладвам. Докс, който бе стоял въоръжен и буден до сутринта, в случай че двамата сумисти се върнат, спа почти през цялото пътуване. Бе преброил парите — или поне част от тях, защото бяха страшно много — и прецени, че са около петстотин милиона йени. Над четири милиона щатски долара. Не беше зле като надница.