Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

Ако не можеше да държи разделени професионалния и личния си живот, ако се опитваше да подходи към тях по един и същ начин, щеше да изгуби. Познаваше такива хора в своята организация — хора, които смятаха, че стоят по-горе, защото използваха своето обучение, за да печелят власт, да манипулират колегите и да укриват любовници от жените си. Тя ги смяташе за жалки некадърници. А сега с изумление откриваше, че споделя техните грехове.

Е, можеше само да се съсредоточи върху проблема, да бъде нащрек и вече никога да не се поддава на изкушението. Каквото и да й струва.

Едва не се разсмя. Все още му бе толкова сърдита, а сега имаше чувството, че го е наранила и дори предала.

Не знаеше как да изкупи вината си, но щеше да опита. Ако той й дадеше шанс.

Когато мобилният му телефон иззвъня, Ямаото Тоши спеше в своя апартамент в елитния квартал Мото Азабу. Той се озърна към будилника на нощното шкафче, който показваше пет и половина сутринта. Обаждане по това време можеше да означава единствено лоши новини и той веднага си помисли за доставката, която трябваше да се осъществи в Уаджима само преди няколко часа.

Седна, включи лампата и се изкашля. Погледна номера, изписан върху екранчето. Беше Куромачи, наричан просто Куро — човекът, който се занимаваше с китайците. Предчувствието му, че нещо се е случило в Уаджима, стана още по-силно.

Той разгъна телефона и го вдигна до ухото си.

— Хай.

— Ямаото-сан, простете ми, че се обаждам по това време — каза Куро на японски. — Имаме проблем с тазвечерната доставка и реших, че трябва да узнаете незабавно.

— Какво има?

— Китайците изпратили на брега трима души с катамаран да доставят стоката и да получат парите. Когато хората не се завърнали, била пратена друга моторница да провери какво е станало. Втората група открила тримата мъртви. Застреляни. Парите и стоката са изчезнали. Никаква следа от Кито и Санада.

Ямаото разтри лицето си с длан й мислено изруга: Коматта. Мамка му.

— Кито и Санада са надеждни хора, господине — продължи Куро след малко. — Сигурен съм…

— За момента — прекъсна го Ямаото — няма значение в какво сме сигурни. Важно е какво смятат китайците. Разговаря ли с тях?

— Да, господине. С капитана на кораба. Той ми се обади преди пет минути.

Като дете Куро бе живял няколко години в Китай, когато работодателите бяха пратили баща му във фабрика за ветрила. Затова говореше превъзходно китайски и беше идеалният човек за връзка с „Обединен бамбук“. Ямаото се радваше, че Куро ръководи операцията, и човекът наистина се справяше добре, но понякога шефът трябва да се намеси лично, та макар и само за да демонстрира загриженост за отсрещната страна. Куро би разбрал това.

— Пусна ли хора да търсят Кито и Санада? — попита Ямаото.

— Да, господине.

— Имай го за задача номер едно. Използвай всичките си възможности. Намери ги и разбери какво е станало.

— Да, господине.

Ямаото изключи телефона. Поседя няколко минути, потънал в размисли. Какво бе станало, по дяволите? Кито и Санада наистина бяха надеждни. А дори да не бяха, би трябвало да са наясно, че една кражба от Ямаото ще им докара в най-добрия случай безумен живот като бегълци, а по-вероятно бърза смърт.

И все пак при сделка с толкова пари и наркотици изкушението нараства значително. Пък и, ако бяха невинни, защо не дойдоха при него?

В мига, който си зададе въпроса, разбра и отговора. Китайците щяха да искат кръв. Независимо дали неговите хора бяха виновни или невинни, Ямаото почти със сигурност трябваше да ги пожертва, ако искаше да предотврати война. Кито и Санада биха го разбрали. Тяхната смърт представляваше най-бързият и сигурен начин да се реши въпросът.

Той стана, отскочи до тоалетната и си облече халата. Отиде в кабинета си и извади от сейфа кодовата книга. Вътре беше записан мобилният телефон на човека, наричан Големия Лю — шефа на „Обединен бамбук“ в Тайван. Ямаото набра номера и зачака.

След малко отсреща долетя плътен, дрезгав глас:

— Вейвей. Ало.

— Ало, обажда се Ямаото Тоши — изрече бавно Ямаото.

Големия Лю не говореше добре английски, но това бе единственият им общ език.

Настана мълчание. После Големия Лю го наруши:

— Ние има голям проблем. Адски голям.

— Знам. Току-що ми се обади един от моите хора.

— Това… много лошо.

— Да. В момента търсим изчезналите хора. Ще сторим всичко, за да ги намерим.

Не моите изчезнали хора. Просто хора. По-добре да се разграничи от тях. Нюансът можеше и да остане незабелязан от Големия Лю, но нямаше да навреди.