Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Мислиш ли, че онези приятели ще се върнат? — попита Докс.

Замислих се.

— Може да наминат колкото да си приберат нещата, преди да започнат живота на бегълци. Но няма начин да ни свържат с тази история. Не може да са видели лицата ни в тъмното, а мен така или иначе не са ме виждали в странноприемницата.

Помълчахме.

— Двигателят още е топъл. Чуваш ли го как пука тихо? — отбеляза Докс.

Кимнах.

— Имаш право. Добре, дай да изчакаме, докато изстине. Ако се върнат и забележат, ще е добре да знаем.

Той потупа пистолета си.

— И да сме нащрек и въоръжени.

Около час седяхме мълчаливо в мрака. Чувствах се уморен, а знаех, че и Докс е грохнал. След адреналиновия прилив на битката следва рязък упадък и тялото дотолкова жадува за отдих, че изпадаш в нещо като вцепенение. Именно затова Наполеон е знаел, че най-добрият момент за контраатака идва веднага след сражение, когато противникът още е замаян от победата.

Постепенно пукането на двигателя стана все по-откъслечно и накрая спря. Изчезнаха струйките пара, процеждащи се изпод капака.

— Добре, аз се прибирам — казах. — Персоналът скоро ще се събуди, а не искам да ме виждат. Извинявай, че ще трябва да изкараш още една нощ във вана.

Той потупа торбата и се ухили.

— Бих казал, че си заслужава.

Да, дотук си заслужаваше. Но още не беше свършило.

Дилайла пиеше капучино в едно от любимите си парижки кафенета — „Ше Прюн“ до канала Сен Мартен. Обикновено след като се усамотеше за час тук да наблюдава хората, да чете книга или просто да гледа водата, тя усещаше прилив на покой в тялото и съзнанието си, но днес ефектът се бавеше.

Няколкото дни в Манхатън след срещата с Мидори също не й помогнаха. Там тя посети галерията „Нойе“, напазарува из магазините в месарския квартал и пробяга километри наред в Сентрал Парк, но нищо не я облекчи. С радост най-сетне напусна Ню Йорк и се завърна у дома, ала и тук не се чувстваше в свои води.

Измъчваше я мисълта, че вероятно изобщо не е трябвало да отива в Ню Йорк. Тогава се чувстваше разочарована, ревнива и гневна, и всичко това бе замъглило ума й. Но сега, след като установи, че Рейн е убил бащата на Мидори и че жената го знае, перспективите се променяха. Хората не превъзмогват подобни неща дори и в името на детето. Мидори може и да се е почувствала „объркана“ в момента и някогашната страст между нея и Рейн временно да я е сближила с бившия любовник, изникнал ненадейно пак в нейния живот. Но да загърбиш убийството на баща си, значи да предадеш собствената си кръв. Това би нарушило всички разбирания на Дилайла за човешката същност, или поне за човешката същност както се проявяваше тя в онова малко и жестоко късче от света, където бе родният й дом.

Да, вероятно за нея би било по-добре да остави Рейн и Мидори да осъзнаят сами, че стореното от Рейн ще трови завинаги почвата помежду им. Навярно с времето биха успели да изградят някакъв компромис в името на детето, но това можеше да се очаква и само по себе си не беше нежелателно. Много хора имаха деца от предишни връзки. Развеждаха се и пак се женеха, но разбира се, продължаваха да са обвързани с потомството. Защо Рейн да бъде различен? И защо тя да му отказва тази възможност?

Тогава какво бе спечелила от срещата с Мидори? Всъщност само малко информация, но нищо, което да промени пътя, по който така или иначе вървяха нещата. А цената на сведенията можеше да се окаже висока: ако Мидори споменеше пред Рейн за лудорията на Дилайла, той щеше да се разгневи съвсем оправдано. Не се знаеше накъде биха тръгнали отношенията им оттам нататък.

Измъчваше я и тревога. Жената бе казала, че Рейн заплакал, когато прегърнал детето. Точно от това се боеше Дилайла, когато той напусна Барселона. Да, боеше се, че детето ще го привлече към Мидори, но и че вече няма да бъде същият, че тези нови емоции ще повлияят на способността му да се защитава. За миг се запита какво ли върши в Токио. Каквото и да беше, Дилайла се съмняваше, че е умно или добре обмислено.

Но покрай всичко това я мъчеше и още нещо. Ако погледнеше обективно станалото, не можеше да не признае, че на практика е провела тайна операция срещу човека, когото уж обичаше толкова много. При първите признаци за неприятности, при първите съмнения и страхове бе прибегнала към професионалните инструменти и тактики, които в конкретната си рамка деляха света на агенти и мишени, на убийци и жертви. Истинска ирония на съдбата, защото Рейн бе стигнал до нея именно като заобиколи нейната същина на агент и някак се добра до скритата отдолу истинска личност.